Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 271

Народът се веселеше. Имаше ли хляб и зрелище — той можеше да забрави, че от Солун непобедимите Калоянови войски бяха върнали мъртвото, осолено тяло на своя цар, починал при твърде чудни обстоятелства. Може би истината се носеше като опасна мълва от ухо на ухо, все пак едва ли някой се съмняваше в черната измама, която крепеше новия царски престол, но по-удобно беше в тия неспокойни времена да се приеме за вярно само това, което беше угодно на силните.

Тия, които бяха на обратното мнение, отдавна вече не съществуваха в пределите на българската държава: изгонени, заточени, избягали, посечени.

Останалите бяха свели примирено глава пред новия повелител. Някои — от слабост. Други — помамени от жажда за власт и слава.

Асен-Борил знаеше това много добре.

И затова той щедро раздаде милости и отличия, провъзгласи нови деспоти и севастократори, издигна слаби властели във велико болярско достойнство, позволи на кумански войводи да си строят кули в области близо до престолнината, назначи верния си велик боляр Николица за държавен логотет на мястото на княз Белота, а куманския вожд Коча направи протостратор на цялата българска конница.

Така той награди куманската партия, която му бе помогнала да се възкачи на престола. А за народа уреди веселби и тържества, по които широко разпиля част от царската хазна. Едва бяха стихнали безкрайните празненства по случай женитбата му с вдовицата на Калояна, започнаха церемониите по царското увенчаване. След това дойдоха на свой ред веселбите за щастливото потушаване въстанието на царския сродник Стрезомир и неговите привърженици. А сега щеше да се отслужи тържествен молебен по случай заминаването на цар Асен-Борила в поход против латините.

Още стояха връз градските стени, набучени на кол, главите на княз Белота, на великия боляр Саца, на всички най-видни участници в Стрезовия бунт, които не бяха успели да избягат в чужди земи.

Ала народът лесно свикваше на всичко. И колкото по-страшни, колкото по-зловещи бяха събитията от последните времена, толкова по-буйно и по-неудържимо той се хвърляше в хаоса на тържествата и веселбите — за да забрави, за да не помни позора на преживяното.

От далечни страни Борил бе заръчал да дойдат пътуващи дружини свирачи и певци, жонгльори и трубадури. Днес, след молебена за преуспеха на царското оръжие, което щеше да добави нова слава към безбройните победи на несломимата българска войска, в ширните ливади извън градските стени щеше да има голямо народно увеселение.

Молебенът щеше да стане в голямата църква „Свети Петър и Павел“. Тази част от болярството и клира, които бяха останали верни на православието и затова ненавиждаха Калояна, давайки поддръжката си на Борила, днес недоволно свиваха чела, като научиха, че тържеството ще стане пак в униатската катедрала. Борил настоя, че тази църква е по-широка и побира повече народ, защото не можеше да каже, че старата Асенова църква „Свети Димитър“ е страшна и непоносима за сърцето му, откак край тежките плочи, които закриваха гробовете на Асен и Петър, сега имаше нова, от синкав мрамор, връз която изкусното длето на майстора бе издълбало името на цар Иваница.