Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 264

Цялото небе беше покрито вече от един-единствен грамаден тъмен облак. Далечни светкавици ослепяваха очите за миг и пак угасваха. Закапаха едри капки дъжд.

Придошлите води на реката гърмят със страхотен, застрашителен грохот. Радул се разхожда със свито сърце по потъналия в мрак мост, наднича в развълнуваната бездна, взира острия си ястребов поглед, дърпа с трепереща ръка блестящата коприна на въсите си.

Няма ги още. Какво ли се е случило? Ако са ги заловили някъде? И той усеща как ръцете му изстиват като лед. Тревога запира дъха му. Нещо зашумява откъм реката. Радул се навежда колкото може и се ослушва. Някаква лодка наближава. Те са!

— Радуле… — се чува тих зов.

— Тук съм.

С един скок той се мята на коня си и повежда двете животни към друма, който се вие край реката.

— Защо се забавихте, за бога? Съсипах се за вас…

— Не можех. Отбих се да се обадя на Ана…

Радул нагазва във водата и дърпа лодката към брега. Гласът на Йоан трепти от зле сдържана болка.

— Радуле, на тебе я оставям. Грижи се за Ана, за децата, за мама. Грижи се за Мария. Прибери я от куманката. Нека живее у нас… Сбогом, Радуле! Няма да ти забравя това, което стори за мен…

— Сбогом, царю! Надявай се и чакай! Щом се разправим с Борил, ще те повикаме. Обади се по някого. Где мислиш да отидеш?

— Някъде на север… При русите… Ще се обадя.

Князете са вече на конете. Йоан се навежда и стиска силно десницата на Радула.

— Сбогом! Сбогом!

И те пришпорват конете си по пътя за Преслав.

Радул стои под обилния дъжд, докато тропотът на конете заглъхва. Далеч откъм „Свети Димитър“ се задават няколко конници. Летят стремглаво към него. Радул се загръща в плаща си, смъква шлема до веждите и тръгва по моста. Конниците се спират на няколко стъпки от него. Мокрите им копия блестят под димящия пламък на борините.

— Хей, войскарю! Не си ли виждал да минават оттук двама конници?

— Да. Ей сега минаха.

— Накъде отиваха?

— Натам… Към Енювия друм…

Преследвачите изчезнаха като вихрушка.

Тогава Радул се впусна като бесен в нощта, сред трясъка на гръмотевиците и плясъка на дъжда. Буйните води на Етъра бучат и гневно се блъскат в бреговете си. Нещо тъмно и опасно се крие в дълбокото мълчание на заспалия град. Пети път поред побелява небето в ярка светлина. Някъде наблизо до Владишкия мост трясва с оглушителен шум мълния. В далечината изсвирва рог. Отнякъде отекват остри проточени викове. Смътен глъч се издига, расте, разлива се като река.

Дин-дин-дон… Дин-дин-дон… Дин-дин-дон…

Камбаните на „Свети Димитър“, на „Свети Иван“, на „Свети Петър“, на всички болярски църкви тревожно пронизват въздуха. Дъждът все още вали като из ведро. Потоци от хора с изумени и изплашени лица запълват, наводняват, заприщват тесните търновски улички.

Радул отчаяно хлопа на портата на челника Матея.

— Събирайте хората си и тичайте към Царевец! Един отряд от вас да отиде да види пази ли се тайният вход при водоемната! Ако успеете да заемете крепостта, оттам, спуснете решетките на всички порти! Хайде, по-скоро!