Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 263

С внезапно движение на набожно страхопочитание войводата коленичи пред него, снема шлема си.

— Да живее Йоан Асен II! Ти си нашият цар и повелител…

Князът го гледа поразен, не смее, не иска да разбере грозната истина. Целият свят се залюлява около него.

В това време в стаята влиза брат му Александър. Радул скача, грабва ръката на Йоана.

— Няма време за губене! Тръгвайте след мене! Бърже!

Князът все още стои като вкаменен, струва му се, че подлудява. Изведнъж той улавя войводата за дрехите и вика със страшен глас:

— Говори! Радуле… Разправи… Какво се е случило?

— Убиха царя! Манастър го уби! Тази нощ куманите ще провъзгласят Борила за цар! Бягайте… Спасете се… Вие сте нашата надежда. За вас ще пролеем кръвта си! Спасете живота си! Тук не се знае сега какво може да стане…

— Манастър! Манастър! — викаше подлудял от скръб княз Йоан. — О, Борил скъпо ще плати своята измяна. Остави ме, остави ме! — и той бясно се дърпаше от ръцете на войводата. — Аз ще го намеря… Дайте ми сабята, наметката… Сандро, ела с мене!

— За бога, господарю, опомни се!… Няма време. Долу заръчах да ви чака лодка… По-скоро! — и той повлече след себе си момъка.

Княз Александър донесе оръжие, шапки и наметки. Бледен, с изстинали устни. Движеше се като несвестен.

В това време силни удари се засипаха по вратата на кулата. На прага се яви царица Елена. Тя се хвърли към синовете си, обсипа ги с въпроси.

Тогава Радул изтича към кулата и погледна надолу. Десетина конници удряха с копия на голямата порта.

— Кого търсите?

— Княз Йоана!

— Добре. Ще ви отворим. Почакайте! — И като заръча на изплашената стража да не отваря никому, Радул отново изтича към князете.

Те бяха готови, с шапки и наметки. С отчаяно хълцане царица Елена прегръщаше синовете си. Радул полека я оттегли настрана.

— За тяхно добро, господарке.

— Ами Ана? — попита изведнъж Йоан и лицето му се сгърчи от мъка.

— Не може! Няма време… Трябва най-напред вас да спасим. На вас се надява България… — и Радул повлече княза подире си. Тримата се спуснаха по тъмната стръмна стълбичка на задния вход откъм реката. Радул отвори вратичката и предпазливо се огледа. Вън нямаше никой. Етър яростно блъскаше тъмните си води в стените на крепостта. Големи бели облаци се гонеха по небето.

— Ето лодката, там е вързана — пошъпна Радул. — Преплувайте до малкия мост. Там ще ви чакам с коне…

Йоан и Александър изчезнаха безшумно в мрака. Войводата се ослуша. След малко до ухото му достигна тих предпазлив плясък на гребла. Тогава той изтича отново горе по тайната стълбичка. Отиде до кулата и надникна от прозорчето. Войскарите гневно ругаеха и заплашваха, че ще разбият портата.

— Князът се облече и каза, че е готов да ви приеме.

— Хайде, по-скоро! — развикаха се нетърпеливо долу.

Отметнаха тежките скоби, снеха веригите. Конниците нахлуха в тясното дворче, слязоха от конете си и бързо се изгубиха по широката стълба нагоре. Скрит зад една колона, Радул почака да заглъхнат стъпките им, след това с леко движение се метна на коня си, взе един от техните за юздите, заръча на стражата добре да залости вратата и да не пуща никого нито да влиза, нито излиза — и полетя по посока на малкия мост, към високия рид.