Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 266

Всичко е загубено. Борил и куманите са пълни господари на Царевец. Изведнъж колелцата на подвижния мост заскърцват, желязната врата се спуща бавно, мостът закрепва яките си зъби в скалата. На прага на кулата застава дребен мургав мъж с тесни черни очички. Зад него се тълпят стрелци и щитници. Радул впива очи в него и яростен вик замира на гърлото му. Ловък като дива котка, с един скок той се хвърля въз кумана и го събаря на земята. Всичко това става така бърже, че никой не успява да дигне ръка, когато двамата вече се търкалят в смъртна борба по тесния каменен провлак.

— Куче! Скъпо ще платиш!

Уплашени викове отекват в утринния здрач. Неколцина се спущат върху борещите се. Но Радул е вкопчил ръцете си като клещи в гърлото на изменника. От рамото му струи кръв и остра болка замъглява взора му. Един стотник забива камата си в гърба му и се отдръпва назад. Двете тела се търкалят към края на пропастта. Ужас вцепенява всички. Още малко и двамата ще полетят в бездната. Но с последни усилия Манастър се изправя. Радул се вдига заедно с него, без да го отпуща. Преплетените им ръце се вият като змии. Морното им тежко дишане се чува далеч. Никой не смее да изпрати стрела, за да не улучи Манастър. Внезапно, с последно усилие, Радул блъсва куманина. Дребното тяло на Манастър литва надолу, отскача по скалите и пада в бездната. Изтощен и ранен, Радул грохва до самия ръб на провлака. Викове на гняв и ужас се извиват като буря. Куманите се спущат към него.

— Хвърлете и него долу! — се чуват яростни възклицания.

— Не!

Всички изтръпват и се обръщат към крепостната порта. Свалят шапки, свеждат глави.

Студените очи на Борила се впиват в неподвижното тяло на момъка.

— Дигнете го! Затворете го в кулата при Сеслав! Искам го жив!

По лицето на новия владетел играе странна, жестока усмивка.

Радул с мъка се изправя на лакътя си, очите му бавно се отправят към деспота и пламват в зловещ пламък.

— Този! Той ще замести Калояна… Този си избрахте за господар! Помнете думите ми… Това, което… тримата братя… спечелиха за двадесет години… този… ще го изгуби за двадесет дни. Но… него… него ще го търпите. Вие, които не можехте да търпите между вас… Асена, Петра… Калояна… този… Борил!… ще свеждате глави… под… краката… му!… Безчестие!

И той пада безчувствен на земята.

А конниците като вихър летят из града, медни щитове звънят тихо и зловещо, от кулите тръбят дълги тревожни призиви. Целият град тръпне настръхнал.

Дин-дин-дон!… Дин-дин-дон!…

Камбаните звънят като безумни. И страшната вест поразява сърцето на търновци като бяла мълния.

Царят е убит… Добрият цар Иван е убит…

Глава XXXIX

В ясната хладна нощ безкрайна тъмна върволица се люлее между високите червеникави скали и светлото сребро на Вардара. Далече някъде клисурата се разширява като исполински отвор и в грейналото от трептящи звезди небе се изрязват тъмните очертания на Малашево и Бабуна.

С наведени глави и морна стъпка войскарите се връщаха към далечната родна земя. Всяка крачка ги отдалечаваше все повече от мястото, гдето техният велик вожд беше изпуснал сетната си въздишка, всяка стъпка ги приближаваше все повече към бурната и мрачна неизвестност. Връщаха се сиротни и разпилени. Без вяра, без утеха в нищо. Нямаше вече силната ръка, която ги тласкаше неспирно в неукротимия си устрем към толкова славни битки. Склопени бяха завинаги онези очи, дълбоки и примамващи като вирове, които с дръзкия си взор вливаха толкова пламък в сърцата им. Той бе умрял. И сякаш нещо бе умряло в сърцата на всички. Волята за борба… Радостта от победата… Дързостта за живот…