Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 262

— Портата… Касандрийска… та…

Калоян бавно вдига клепачи, изглежда ги и пак се унася. По бледнеещото му лице плъзва лека усмивка, сякаш при среща с любими, отдавна невиждани хора… Неземна радост озарява застиващия му взор. Устните му ловят с мъка последните глътки въздух. Ръката му се опитва да посочи нещо…

И пада като отсечена.

С тих вик Добромир скрива чело в царското ложе.

Всички стоят още като смразени. Никой не поема дъх.

Никой не смее да вярва.

Калоян Ромеоктон е мъртъв.

Ромеи, латинци, сърби, венгри можеха да си отдъхнат. Този, който цели десет години с несломима воля чертаеше великото дело на Асеновци — бе отпуснал коравата си десница.

С бавно движение войводата Сергий склапя очите му.

В един ъгъл от малката походна икона на царя Солунският чудотворец гледа безстрастно и сурово с ясните си сини очи.

Глава XXXVIII

В тази нощ в царския палат на Трапезица някакво смътно, тревожно чувство накара княз Йоан да отвори очи и да скочи, седнал на ложето си. Той се огледа замаян наоколо си. Струваше му се, че все още сънува. Някой го бе извикал. Съвсем ясно той бе чул гласа на чичо си. Отчаян, страшен: „Йоане, Йоане!…“

Момъкът поглади горещото си чело. Тъмно безпокойство сви сърцето му. Какво ли означаваше този сън? Какво ли ставаше там долу, при Солун…

Той си легна, зави се и затвори очи. Но не можа да заспи вече. Хиляди съмнения горяха мозъка му. Защо Добромир беше така тайнствено изчезнал? Какво се бе случило? Кога щеше да се върне? А толкова отдавна не бе идвал находник от Солун…

В това време Радул съкращаваше пътя си с един завой край Беласица, за да изпревари бегачите на Манастър. Конниците му летяха като бързокрили птици. Ни умора, ни глад можеше да ги спре. През, където минеха за кратка почивка, тълпи развълнуван народ ги заграждаше и разпитваше дали грозната вест е вярна. Мнозина се присъединяваха към Радуловата дружина и с гневни закани потегляха към Търново.

Пристигнаха в столицата през една тъмна, облачна нощ. Още отдалече те разбраха, че е станало нещо. Пред градските порти се мяркаха засуетени стражи. Огньовете на бойниците бяха изгасени. Никой не питаше кой иде и где отива. Радул каза на конницата си да го чака под Боярски рът и изтича като мълния с коня си към Трапезица. Копитата изкънтяха по Владишкия мост. С наведена глава до врата на сребристия си жребец Радул изкачи на един дъх стръмната пътека и спря пред високата кула на Йоановия замък. Сърцето му биеше като лудо. Той скочи на земята и заблъска портите.

— Тук ли е князът? — извика изтръпнал Радул.

— Тук! — отвърна някой от бойницата. — Кой го дири?

— Войводата Радул! По-скоро!…

Смаяни, стражите отвориха голямата порта. Йоан още не си беше легнал. Сепнат в глуха тревога, той видя пред себе си младия войвода, потънал в пот, с изкривено от умора лице.

— Княже, где е челник Матея?…

— Тук, в Търново. Но какво има? Какво правиш? Радуле…