Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 261

Страшни въпроси и съмнения се бореха в гърдите на войводите…

Никой не обръщаше внимание на младия момък. Кога е дошъл? Защо? Всичко е вече все едно. Добромир пристъпя към умиращия, нещо жестоко задавя гърлото му, чупи гърдите му, но очите му са сухи. Той коленичи пред ложето, тихо посяга към царската десница, допира устни до нея. И изведнъж глухи вопли разтърсват плещите му.

Калоян бавно дига клепки. Очите му блуждаят наоколо, но не виждат нищо, втренчени в нещо невидимо. Зловещо хъркане души гърлото му. Широките му гърди се дигат все по-ниско и по-ниско… Изведнъж остра болка го кара да изстене, той почва да мята ръцете си като криле на ранена птица, пръстите му долавят покривката и почват да я късат. После отново се успокояват. Хъркането става още по-тихо и по-зловещо.

— Царю… царю… — зове тихо Добромир и се навежда към него.

Царят впива горящия си трескав взор в него. Но не го познава. Устните му шъпнат нещо. Всички се струпват над главата му.

— Йоан… Йоан…

Войводите се споглеждат. Добромир улавя ръцете му и почти вика:

— Аз не съм Йоан. Не ме ли познаваш? Аз съм синът на Сеслава! Добромир…

— Йоан… Йоан… — продължава трескаво да шъпне Калоян. — Пазете Йоана… Пазете го… Там… Касандрийската порта… тараните! Там… Слънцето изгря…

Всички потръпват и свеждат глава. И на смъртния си час Калоян не забравяше великото дело. Заръчваше им да се грижат за новия млад цар. Да го пазят по-добре… по-добре, отколкото бяха пазили него. И горчив срам свива сърцата им. Но беше вече късно. Отново царят почва да се вълнува. Тялото му тръпне и се гърчи в предсмъртни мъки. Отново ръцете му почват да се мятат, сякаш отпъждат нещо. Страшни видения изникват пред трескавия му взор. Хиляди лица кривят устни в жесток присмех, хиляди пръсти притискат гърлото му. Призраци се тълпят наоколо му и размахват ръце… Ето Бодуен, блед и кървав, със склопени очи и венец на глава, ето Алексей Аспиета, ето архиепископа на Филиповград… Алени пламъци се вият пред него… Варна гори… Филиповград гори… Жителите на Димотихон умират от жажда… Ето водите на Хебъра се надигат, надигат, стигат до устата му, отнемат въздуха, задушават гърлото му… А срещу него лети един светлозарен конник с ярко сияние около главата. В ръцете му блести златно копие… Свети Димитър иде на помощ…

— Свети Димитре… Свети Димитре… — охка и стене царят. — Помогни… — и всички впиват очи в Манастър.

Отново някакво успокоение слиза над ранения. Сякаш някаква тежка десница го притиска на ложето му. Ръцете му едва забележимо се свиват. Само от време на време по лицето му пробягват дълги тръпки.

Добромир се навежда още по-ниско над устните му.

Струва му се, че долавя някаква дума, лека като дъх, почти неуловима:

— Мария…

Дъщеря си ли зовеше, покойната си ли жена? Войводите чакат неподвижни, със стиснато гърло, впили очи в лицето на борещия се със смъртта. Няколко мига сякаш гърдите на царя вече не се повдигат. Споглеждат се настръхнали. Ала дочуват нов, последен шъпот: