Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 260

— Ей сега ще го убия! С тия си ръце — шъпне потресен Радул. — Кълна се в света Филотея и света Мария Темнишка. Никой не може да му помогне… — и той изважда острата си кама и опитва на дланта си.

— Радуле! Опомни се!… Не губи време!… Тичай с хората си в Търново! Изпревари Манастровия находиш, извести на княз Йоана, заемете Царевец…

— Княз Йоан! — сякаш светкавица мина през ума на войводата. — Ами че те ще го убият! И него ще убият!

Леден трепет разтърсва снагата на Добромира. Само това не бе му идвало през ума досега. А то бе така възможно, така вероятно. Щом бяха дръзнали да посегнат на царя, защо да не убият и Асеновите синове?

Той се хвърля към войводата. Почва да го дърпа, да го тласка към изхода. Гласът му е скован от тревога.

— Бягай! Бягай, Радуле! Най-напред тичай при князете. Извести им. Помогни им да избягат. За бога! По-скоро… По-скоро…

Радул изтича навън, метна се на коня си и се спусна към крепостните стени. Там нямаше почти никой. Зад стените още не знаеха какво се е случило във вражеския стан. Радул грабна рог и засвири. След миг отвсякъде почнаха да се стичат към него войскари. С гневни укори войводата се нахвърли въз тях.

— Бива ли такова безумие! Ами ако ромеите изскочат вън и подпалят машините ни? Тука! Всеки на мястото си! Где е Славян? Где е Рекирад? Где е Хрелко?

С унили лица челниците приближиха до него. Радул повика Рекирад настрана и му пошъпна:

— Прибери конницата си настрана, зад маслиновата гора. Всекиму ще кажеш поотделно. Разбра ли? Никой друг да не знае. Бързо! Тичай…

Челникът го гледаше смаян, недоумяващ, но побърза да изпълни заповедта.

В това време Добромир отново почна да си пробива път за царската шатра. Всеки се блъскаше, искаше да надникне, да види с очите си, да повярва. Великите войводи влизаха и излизаха, суетяха се, кършеха пръсти, загубили ума си, отчаяни, слисани. Всички старания на врачовниците бяха напразни. От час на час царят отиваше по̀ зле. Никой не знаеше какво да мисли, какво да предприеме. Най-сетне Добромир успя да се добере до входа на шатрата. Преди да влезе, той постои малко, за да сподави вълнението си, потри пламналото си чело, избърса очите си и дигна завесата на входа.

Царят лежи блед и неподвижен въз ложето си. Страданията са изкопали страшни бразди по хлътналите му страни, сгърчените му пръсти са вкопчани в покривката, която е метната върху краката му. И отново той почва да се вълнува:

— Свети Димитре… Свети Димитре… На помощ! Манастър…

Около него стоят прави и безмълвни войводите. Скръб и уплаха се преплитат върху опнатите им лица. Истина ли говореше царят? Несвястно бълнуване ли бяха тия слова?

Какво ще правят те сега без своя железен вожд? Кой щеше да ги води вече с дръзка и непоколебима ръка към подвиг и победа? Можеше ли младият Йоан да поеме въз крехките си плещи огромното дело на баща си и чича си? Ето че предсказанието на куманската врачка се бе сбъднало. И Асен, и Петър, и ето сега и Иваница — паднаха прободени от предателска ръка. Кой беше убиецът? Нима Манастър? И те недоумяващи гледаха убития от тъга войвода, който плачеше като дете при нозете на своя господар. Защо, защо най-достойните синове на България падаха винаги от своя, от братска ръка? Защо тези, които съдбата щадеше, загиваха от тъмната ръка на злобата и коварството?