Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 258

Фани Попова-Мутафова

— Свети Димитър!… Свети Димитър!

Никой не обръща внимание на новодошлия прашен, уморен пътник, никой не се чуди, че вижда там сина на Сеслава. Вече всичко е възможно, няма нищо невероятно. Добромир скача от коня си и се смесва с цялата тая ужасена, блъскаща се тълпа. Той не пита, не заговаря никого. Каква полза? Нима не знае, че страшното вече се е случило? Повлечен от тълпата, той тръгва към царската шатра. Всеки се блъска нататък… Всеки иска с очите си да види. Новото чудо…

Солунският чудотворец убил цар Калояна!

Добромир дочува смътни думи, потресеният му разум долавя някакъв смисъл в думите. Солунският чудотворец? Иска му се да вика, да разкъса дрехите си, да привлече вниманието на всички.

Лъжа е това! Дръзка, безбожна лъжа! Той знае; кой е убиецът! Той ще го посочи на всички! И със сетни сили Добромир почва да се бори и да си пробива път към шатрата.

Някой го стиска за лакътя.

— Мирчо! Какво търсиш тук?

Момъкът се извърна. Зад него стоеше войводата Радул. Бледен, страшен, с кръвясали очи. Сякаш не беше на себе си.

— Какво търсиш тук, Добромире? — извика той, като продължаваше да го стиска за лакътя. — Какво търсиш! Убиха царя! Убиха най-великия цар, който е имала нашата земя! О! Да знам коя е била тази нечестива ръка… Заклевам се в мощите на свети Ивана, че един час няма да го оставя жив!

Младият момък ревеше като ранен звяр. По хубавото му лице се търкаляха едри сълзи. Плачът му се смесва с общия грохот и суетене.

Добромир приближи уста до ухото му:

— Аз знам кой е убиецът.

Радул трепна като пронизан от стрела. Дръпна другаря си и го измъкна вън от тълпата. Заведе го в една празна шатра. Лицето му бе строго и мрачно. Цялата му скръб се бе превърнала в бясна жажда за отплата.

— Казвай!

— Манастър!…

Радул разтвори широко очи.

— Значи, Калоян е имал право! — Той скочи като вцепенен и все още не може да повярва. — Значи, наистина бил Манастър!

— Защо?

— Слушай… Беше минало полунощ. Аз обикалях обсадните машини и проверявах дали всичко е в ред за новото нападение. Когато изведнъж дочух в далечината, откъм стана, някаква неясна глъчка. Тръби засвириха в необичайно време. Изплаших се. Помислих, че ромеи или хора на Анри са изненадали неочаквано нашите откъм гърба. Взех коня и се притекох. По пътя срещнах находници, които тичаха да ми известят грозната вест. Отначало просто не повярвах! Струваше ми се, че всичко е само лош сън, измамна мора… Но когато отидох в шатрата… О! Искаше ми се да удуша някого, да подпаля нещо… Всички войводи се бяха струпали над царското ложе и вкаменени от ужас гледаха как целебници и врачовници превръзват дълбоката рана на Калоян. Кръвта течеше обилно и с нищо не можеше да спре. Царят лежеше със склопени очи, бледен като смин. Всички се гледаме поразени. Кой бе сторил нечистивото дело? Чужденец? Свой? Не беше чужденец, защото никой от стражите не бе видял непознат човек да наближава стана. Значи някой свой! И всеки гледаше другаря си с тайната мисъл — да не би да е този? Но кой? Сергий? Невъзможно. Шишман? Саца, Манастър, Хрелко? Немислимо. А техните шатри бяха най-близко до царската. Другите бяха по̀ настрана. Ако беше се промъкнал някой от по-далече, стражата щеше да го забележи. Тогава? А вън войската ревеше ужасена: „Свети Димитър! Свети Димитър го убил!“ Малко след полунощ някои стрелци видели някакъв бранник на бял кон, с лъчезарна броня и златна нимба около главата, с копие в ръка, да излиза от царската шатра. Знаеш ли? И аз повярвах! Това беше някакво чудо… Но по едно време царят отвори очи. Изгледа ни всички един по един. Когато зърна Манастър, очите му ядовито пламнаха. Протегна ръка и го посочи. След това отново склопи очи и забълнува. Кръвта му изтичаше. Манастър не можеше да се начуди защо царят го е посочил. Но в сърцата на всички ни се спотаи черно съмнение. Дали не беше той? Какво искаше да каже Калоян? Стояхме изтръпнали. Никой не смееше пръв да изрече обвинението. А Манастър със сълзи и клетви падна пред царското ложе и молеше царя да проговори, да каже поне една дума, за да не се хвърли такова петно на преданата му вярност. След това царят почна високо да говори в треската си. „Свети Димитър! — викаше той. — Прости ми! Помогни! Прости!“ Тогава всички заплакахме и се прекръстихме. Манастър разкъса дрехите си и извика: „Свети Димитър спаси града си!…“ Кой щеше да дръзне сега да вдига ръка срещу Солун? Нямаше ли да привлечем още по-силния гняв на светеца? Оставих врачовниците да налагат с билки раната на царя и излязох да поуспокоя войските. Аз мисля, че трябва да се продължи обсадата. Другите войводи не искат. Но… Ти какво търсиш тук? Отгде знаеш за Манастър? Уверен ли си в това, което казваш? Какво правят в Търново?