Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 257

— Болярино Добромире!

Момъкът трепва и отваря очи.

— Прости тези хора. Те не са виновни. Но имаме заповед да не пропущаме непознати хора в околността на Солун…

Но Добромир не слуша вече. С последни сили той стиска зъби, забива шипове в слабините на коня, дръпва юздите… Животното цяло трепери и упорито забива крака в земята. От устата му обилно тече гъста бяла пяна.

— Уморен е — казва челникът и се затичва да доведе друг. Но става нещо чудно. Момъкът се залюлява и внезапно пада в ръцете на войскарите.

В това време сянката в бялата шатра при Егейско море дига предателската си ръка. Тъмното копие се забива в тялото на спящия цар…

След половин час Добромир отвори очи и дълго време не можа да разбере къде се намира. Замаяната му глава тежеше като камък, в ушите му гърмеше трясъкът на хиляди буйни водопади. Над него стоят надвесени две загрижени лица.

— Как си сега, болярино?

Той ги гледа с широко отворени очи. Бавно се изправя на треперещите си крака, но веднага се залюлява, сякаш опит от вино…

— Ядене… — пошепват бледите му устни.

Войскарите се затичват. Донасят хляб, месо, грозде.

С всеки погълнат залък руменината се връща към бузите, към устните му, очите му дръзко блясват.

— Откога не беше ял? — пита любопитно челникът.

Добромир махва с ръка.

— Кон, по-скоро кон! — той изпива една след друга две купи с вино, грабва шапката си и се мята на припряното животно.

След миг изчезва сред облаци прах. Войскарите дълго гледат учудени след него. Неясна тревога свива сърцата им. Каква ли вест носеше синът на великия боляр Сеслав? А не беше ли Сеслав затворен от царя в тъмница? Как да различиш приятеля от предателя?

Пред жадните погледи на Добромир в далечината се явява като приказно видение величественият Акропол. Могъщият силует на крепостните стени се очертава като грамаден тъмен венец. Първите лъчи на зората надничат зад високите кули. Момъкът изтичва с коня си нагоре по хълма и изведнъж пред него се открива дивният град, разположен удобно по полегатите склонове към морето… А светлата вода блестеше като ослепителен смарагд…

Но на Добромир не му остава нито миг да се радва на чудната гледка. Сърцето му ще се пръсне от безпокойство. Дали е стигнал навреме? Нима е възможно да извърши той такова невероятно дело? Господи, смили се! Помогни ми… И устните му шъпнат всички молитви, които знае… Още малко… Ето досега още нищо лошо не е чул… Още никой не знае някоя зла вест…

Но когато наближава стана на войските и до ушите му достига някакъв странен, необикновен шум, приличен на огромен бръмчащ кошер, като че някой отсича ръцете му, като че остра кама го блъсва в гърдите. С отчаян стон той бясно пришпорва коня и полита нататък. Изплашени лица се мяркат пред очите му, всички тичат и се блъскат един друг като обезумели, всички викат и говорят едновременно, никой никого не слуша… Но две думи се издигат над целия смътен шум като безнадежден зов, като страшен укор: