Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 256

За да преодолее изкушението да се хвърли в нозете на царя и да излее ужаса, който души сърцето му, Манастър се улавя за тази спасителна нишка. И почва да се оплаква от хана, като измисля хиляди изкусни поводи само за да отклони вниманието на царя.

Този път съветът трая по-малко. Прие се предложението на войводата Радул да се изтеглят няколко обсадни машини от източната част на крепостта към западната. Дори му се възложи на следния ден той сам да ръководи битката на това място. Момъкът сияеше от радост. Всеки ден по малко бляновете му добиват действителен образ. Всички го сочат като най-надеждния и най-способния бъдещ велик войвода.

Съгледвачите докладват точния брой на кулите и зъберите им, Калоян разпределя отрядите: за всяка кула по един полк, въоръжен с две стълби за катерене. На следния ден щеше да стане решителното нападение. Условен знак — появата на слънцето.

Калоян посочи на картата:

— Ето Касандрийската порта. Там ще се насочат най-силните нападения. А пробивът ще стане от обратната страна. При западната кула. Там най-малко ще се надяват. Изненадата е най-важното нещо в боя. Ала нападението ще почне от всички страни едновременно! Хрелко ще бъде откъм източната част, Радул — откъм западната. Да не разберат къде са главните ни сили.

Царят изпраща всички до входа на шатрата и дълго остава сам и замислен сред дълбоката тишина на есенната нощ.

Утре… утре… — звучи ликуваща песен в сърцето му.

Една малка зелена звезда блести високо, високо, като сълза, трепнала в окото на небето… Огньовете бавно угасват. Тъмните води искрят, блъскайки се в стените, в корабите, с хиляди ясносини пламъчета, магьосващи очите. Бойниците на Солун се издигат тъмни и страхотни като закана. Но Калоян не се бои от нищо. Той се прибира вътре и се отпуща на ложето си. След малко тежък сън притисва с тъмна длан уморените му очи…

Някаква сянка се плъзва към бялата царска шатра.

Глава XXXVII

— Стой!

Една разузнавателна стотня спира непознатия конник и го поканва да слезе.

— Оставете ме! — вика яростно момъкът. — Не виждате ли, че съм капнал от бързане! — и той отчаяно дърпа юздите на коня си от железния юмрук на непознатия войскар. — Нося много важна вест за царя! Пуснете ме!

— Отгде идеш?

— Оставете ме!

— Отгде идеш? — и войскарите на Лъгадийската крепост се струпват около това упорито момче, бледо, прашно и едва дишащо от умора.

— От Търново!

— Где е оризмото на господаря ти?

— Аз трябва да говоря лично на царя!

— От чии хора си?

— От войскарите на Сергий.

— Видя ли как лъжеш? Дрехите ти не мязат на бегач. Хайде, слизай от коня! Тука имаме срелци от Търново. Те ще те познаят. Как гледаше само да се промъкне! Кой знае за каква беля си пратен. Аха, знаем… — и едрият войскар понечва да смъкне от коня младия Добромир.

— Разберете, хора, нося важни вести! От вас зависи живота на царя!

Те го гледат поразени. Един от тях се затичва към шатрата на челника си. За миг Добромир скланя глава въз коня си и веднага заспива. Страшната умора го издебва коварно. Само няколко пъти е почивал досега. И то за по няколко часа. Слизаше в крепостите, гдето имаше български челник, питаше за пътя, сменяше коня, хапваше набързо, дремваше, седнал върху масата на някое падало, и пак пришпорваше коня си в лудо бягство към юг: Крън, Крачим, Драма, Сер…