Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 255

— Я ми дайте и на мен от ония черните неща…

Тъмнозелените маслини блеснаха още по-ярко под силната светлина на огъня. Царят хапна от тях, навъси се и изплю залъка си.

— Горчат! На простите войскари трябва да се дава най-доброто. Още сега ще повеля да раздадат по-хубави, от тия, дето дават на войводите…

— Бих предпочел овнешка плешка, Иваница… се засмя един стар копиеносец.

— Като превземем Солун, и печен овен ще ядем… каза царят и изведнъж, като се обърна към Манастър, каза неочаквано:

— Защо си напоследък все така умислен? Ти криеш нещо от мене. Да няма лоши вести? Кажи…

Манастър трепна. Засмя се.

— Нищо няма. Уморен съм… Затова… — и той поразкърши дребна снага. — Една стара рана ме заболя.

Царят го изгледа изпитателно. Поклати глава. Все пак Манастър криеше нещо от него. Но какво? Да е научил нещо лошо? Би го казал. Или може би лоши вести от къщи… Мария… Не. Не. Момичето е живо и здраво. Стринка му го наглежда и се грижи за него. Дори и Целгуба бе променила държането си. Когато заминаха, тя излезе да го изпрати. Разбира се, само за хорски очи. Но поне не правеше вече дума за глупавите си закани. Не. Вкъщи всичко беше в ред. Но какво таеше от него Манастър? Той реши след вечеря да го разпита по-подробно.

— След като свири втората тръба, всички войводи да се съберат при мене на съвет — каза Калоян и стана. — Ще дам нареждания за утре.

Значи, и тази вечер няма да стане нищо… — си помисли с яд куманинът и потръпна от досада. А в Търново чакаха всеки миг да им прати страшната вест… „Само внимание и предпазливост! — бе казал деспот Борил. — Да не разбере никой, че куманин е убил царя, защото може да падне умисъл върху царицата.“ А Драгота щеше изкусно да пусне лъжата за свети Димитър…

— Где е Коча? — попита царят. — При стените ли? Върви му извести, Радуле. И така — ще ви чакам след втората тръба… А сега, ти ела, с мен… Искам да ми кажеш какво тежи на душата ти… — и Калоян ласкаво потупа по рамото Манастър.

Куманинът потрепера. Сякаш ледена ръка стискаше сърцето му, ледени струи течаха в жилите му. Искаше му се да се хвърли в краката на царя, високо да извика това, което мъчеше сърцето му, да се търкаля в праха, да удря главата си в камъните… Целият свят да чуе колко долна и гнусна е душата на войводата Манастър! Как ще дръзне той да дигне ръка към този, от когото бе видял само добро и милост… Няма ли земята да се разтвори, за да погълне толкова черна измама… А пък вече се бе заклел… Пред капището… В името на боговете… И беше намокрил десницата си с жертвената кръв… Нямаше ли проклятието на измамените богове да го преследва, докато е жив? Борил му бе обещал земи в Крън и достойнството на велик боляр… А Целгуба го гледаше с оня взор от младежките години, отвъд Истъра…

Те стигнаха до царската шатра. Калоян седна върху една кожа на земята, посочи му да седне до него и каза:

— Е? Какво се е случило? Пак с Коча ли сте се карали? Какво иска той?