Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 253

— На Света гора ли?

— На Света гора.

Но щом се видя сам, Добромир бързо обърна коня си и свърна към бащините си лозя. Там завари стария Никола в колибата, готов да тръгне за вкъщи.

— Да си жив, дядо. Ти ме спаси днес. Дай бърже насам нашия Сребрей. А пък този царски кон ще го върнеш утре в палата. Кажи, че съм паднал и че съм си навехнал малко крака, като съм отивал към Света гора. А вкъщи, освен князете, никого няма да пущате. Аз няма да се върна скоро. Заминавам за много далече. Ни дума никому. Разбра ли? Пази къщата и мама. Хайде, сега сбогом!

Добромир се метна на коня си. Потупа го по врата. Пришпори и литна през окосените ливади. В ума му звънтеше като камбана все една мисъл… Всеки загубен миг е ценен.

А може би предателската ръка вече дигаше зловещото желязо на измяната…

Той цял потръпна. Дали щеше да успее да стигне навреме? Какво ли щеше да стане в негово отсъствие в Търново? Ако се разкрие измамата? Какво ще стане с баща му, с майка му? Ах, дано господ улиса ума им в други работи, за да не забележи никой нищо…

Пред него лежеше широк и мамещ друмът за Долна земя…

Добромир махна с ръка. Да става каквото ще. И без да мисли вече за нищо, той пришпори коня си и литна надолу. Към юг. Към Солун…

Глава XXXVI

Сякаш поле, осеяно с безчислено много гъби, се белееше станът на цар Калоян в Лагадинската равнина, край река Галик, където имаше предостатъчно вода и трева за многохилядните коне. В шатрите стануваше безбройна войска, по-многочислена от водния пясък. Сякаш цялата северна страна бе изсипала людете си там: алани, руси, хазари, кумани… Войводите на всички Калоянови пронии бяха довели добре обръжените си отряди. Ден и нощ копиехвъргачи, стрелци, шлемоносци, щитоносци, прашници, технитари нападаха с неуморима дързост могъщата крепост.

Копачите подриваха основите на източната страна, която стръмно се спускаше — начупена от безбройни четвероъгълни кули — към морето. А откъм равнината страшните обсадни машини свиваха около обречения град зловещия си обръч. При западната стена се водеше най-отчаяната борба. Там ромеите бяха струпали най-добрите си сили, защото първата стена беше вече пробита и разрушена, българите бяха затрупали рова, който се спущаше пред втората, и вече бяха нагласили тараните си до нея.

С помощта на въжета и вериги войскарите блъскаха стените с грамадни греди, въоръжени с тежки железа. Други управляваха машините, които защищаваха копачите. Това бяха малки подвижни кули от тухли и желязо, които бързо се местеха насам-натам и следваха навсякъде копачите, за да ги вардят от стрелите и камъните на обсадените.

Други, още по-малки кули, закрити само с биволски или камилски кожи, служеха за защита на тия, които нападаха, въоръжени с дълги копия, мечове я самострели, подринатите стени на крепостта.

Най-страшни бяха огромните катапулти и балисти, построени по на няколко ката. От тях добре закрити войскари мятаха към вражеските бойци стрели, гавелоти и тежки камъни. Тия кули бяха високи колкото самите крепостни бойници.