Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 251

Аз се престорих, че се улавям на въдицата. Исках да изкопча нещо повече. Но те бяха благоразумни. Тогава почнах да посещавам събранията им. И узнах много неща, но те още не ми доверяваха. Може би след време щях да разбера истинските им намерения, но някой ме видял и обадил на царя. Затова той ме затвори. И аз не можах нищо да узная. Но преди няколко дни една вечер късно при мен дойде Борил, накара стражата да ме пусне и ме заведе в палата. Разбрах, че и част от тукашните войски са с тях. Когато техни хора са на стража, аз имам доста голяма свобода. Излизам из кулата, ям каквото поискам. И на нощното заседание в палата кой мислиш също присъствуваше?

— Кой?

— Царицата! Представи си. Долна жена… Очите й заслужава да се извадят… Да предава мъжа си… — Вещица!

— И кой още мислиш? Призренският епископ и великият хан…

— Йона? Какво търси тук? Никой не знае, че е пристигнал…

— Но все пак е тук. С очите си го видях… Неговите хора са при Истъра. Щом дойде вест, че царят е убит, те ще нахълтат в Търново и ще провъзгласят Борила за цар…

— Борил цар! Боже опази… — и момъкът се прекръсти.

Изведнъж Сеслав стисна сина си за ръцете.

— Мирчо… По-скоро… Тичай у алагатор Георги. Ах, не. Чакай, и той бил вече с тях… Тичай у протострагор Матея. Той вероятно е още верен на царя. Има и силни коне. Да бяга, да бяга по-скоро в Солун… Да извести на царя. Нека се пази от Манастър!

— Манастър!

— Да. Манастър. Най-верният от верните. Той е определеният.

— Не може да бъде.

— И аз не го вярвам, но… сама Целгуба го каза. Изглежда, че са му обещали да го въздигнат в болярско достойнство. А царят беше обещал на Коча… Нали знаеш, че Коча и Манастър напоследък враждуваха.

— Манастър… — прошъпна още веднъж смаяният момък.

Баща му го стресна.

— Всеки загубен миг е гибелен… Тичай у Матея. Само на него още вярвам. Никому другиму ни дума! Разбра ли? Никому не доверявай! Не се знае кой е от тях и кой не е… Да бяга към Солун, да известя на царя… А ако, не дай боже… вече е късно, да вземе със себе си верни войски и да се върне веднага в Търново. Докато Борил още не е успял да се утвърди. На княз Йоана сега не казвай нищо. Може неволно да се издаде, че знае. Да не подозре някой, че сте узнали нещо, защото отидоха главите ви. За моята не жаля. Но вие сте млади… Хайде, бягай… Господ да ти помогне… — той притисна сина си до гърдите си, след това бързо го блъсна и извърна лице.

Кой знае дали някога вече щеше да го види…

— Сбогом! Поздрави майка си, Витлеем… сбогом…

Добромир нагласи лицето си в усмивка. Похлопа силно и извика да му отворят. Веднага се зачуха стъпки и ключалката щракна. Отмахнаха железата на вратата. Стражът поклати глава.

— Доста се забави.

— Ех, не се бяхме виждали от толкова време! — Добромир спусна в ръката на войскаря една жълтица. — Добре да гледате баща ми!

И той бързо изкачи стълбичките нагоре. В главата му се виеха хиляди мисли, хиляди решения. Не знаеше какво най-напред да почне… Той поиска един кон, под предлог, че ще ходи на Света гора; но като слезе по Боярския рът, той се отби вдясно към югозападните склонове на Трапезица. Там живееше войводата Матея. Като наближи дома му, Добромир бързо се огледа, върза коня си за едно близко дърво и крадешком се промъкна до ниската еднокатна постройка. Една стара жена хранеше на двора кокошки. Две деца се боричкаха с весели кратки писъци. Момъкът тихо похлопа. Старата учудена дигна глава и се отправи към портата.