Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 249

Глава XXXV

Госпожа Евпраксия дигна очи от работата си, застана за миг неподвижна, с вретено в едната ръка и хурка в другата, загледа се в бледото навъсено лице на сина си и въздъхна.

Тежка бе скръбта в дома на Сеславови. Най-добрия, най-верния си приятел да хвърли в тъмница. Господ ли взе ума на царя?

— Стига си стоял вкъщи, синко. Стига си ровил в книги. Поизлез, разходи се. Отдавна не си ходил у княз Йоана…

Момъкът поклати глава и отново се вдълбочи в ситния ръкопис на Светославовия сборник.

— Я ми прочети отново писмото от Рим… Вярваш ли, че Витлеем ще се върне скоро? — Изведнъж тя се ослуша и погледна през прозорчето.

— Царски находник! Защо ли? Ах, днес е Малка Богородица!

Долу някой силно изчука въз медната плочка. Болярката се спусна по стълбите. Когато се върна, на бледото й лице играеше тиха усмивка.

— Познай за какво те търсят…

— Все ми е едно.

— Днес е именният ден на Мария. Царкинята ще го прекара на летовището на Света гора. Кани и теб. Там ще бъдат князете, Ана, Белотови…

Добромир бързо извърна глава. Сърцето му биеше като лудо. Белослава! Колко отдавна не беше виждал дълбоките й черни очи…

— Чакат те в палата. Оттам ще тръгнат с кочии. Ще отидеш, нали? — и тя понечи да излезе.

— Не!

— Мирчо… Царкинята не е виновна. Ако се сърдиш на баща й, защо да наскърбяваш горкото дете? То и без това не е тъй щастливо, с тази мащеха…

— Не. Аз мразя Калояна! Той назова баща ми предател.

— А по-рано…

— Мамо. Стига.

Болярката наведе глава и слезе долу.

Добромир отново бе седнал пред книгата си, но буквите бягаха и се губеха в неясни слова, а пред унесения му взор изникваха примамни видения.

Белослава караше вече тринадесетата си година. Но всеки, който зърнеше тази буйно израснала девойка, й даваше най-малко седемнадесет лета. Наред с нея царствената й приятелка изглеждаше съвсем дребна и крехка. Само острият взор на сините й очи издаваше будния ум и страшната воля на Калояна.

— Защо не отиде? — госпожа Евпраксия наведе лицето си съвсем близко до това на сина си. Поглади леко главичката му. — И Белослава ще е там…

Момъкът пламна и се дръпна от ръцете й. Отгде знаеше майка му голямата му тайна? Започна да се разхожда с големи, неспокойни крачки. Седна при книгата. Захвърли я. Отново почна да се разхожда. След това изведнъж грабна шапката си и изтича надолу.

— Где е конят ми? — се чу след малко гласът му от двора.

— Нали каза, че няма да излизаш? Пратих Никола на лозето.

Всички други коне на Сеславови бяха откарани във войската.

Добромир се спусна по стръмната пътека, която слизаше от Трапезица към реката. Когато спря пред процепа на Боярския рът, лицето му гореше като мак. Бе тичал непрекъснато. С нетърпеливо движение той направи знак да снемат моста. Скърцането на скрипците му се стори безкрайно. Стражата отвори Главната порта.

— Отивам при царкинята…

— Царските люде заминаха преди малко.

Сякаш го лиснаха с ледена вода.

— Дъщерята на княз Богота заръча, ако дойдеш, да ти кажа, че ще те чакат в Света гора… — каза един войскар и се усмихна.