Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 250

— Но аз нямам кон!

— Нищо. Поискай от конюшнята.

Момъкът рипна като хрът, затече се през укрепените дворчета, зави вляво към жилищата на стражите. Беше му весело и тежко едновременно. Там, на няколко крачки от него, стоеше в тъмница баща му. Ах, да можеше да го види поне за миг, да му каже няколко ободрителни думи, да го утеши…

Откъм градината проехтяха стъпки. Добромир извърна глава и остана поразен. Деспот Борил идеше, към него. Какво търсеше по това време там? Нали беше уж в Червен? Деспотът го видя и се усмихна.

Отби се при него, като че ли нищо особено не се е случило. Подаде му ръка.

— Какво търсиш тука, младий момко? И на теб ли трябва кон?

Добромир си помисли, че по-скоро самият деспот би трябвало да каже какво търси там, но веднага през ума му мина мисълта да използува чудния случай. Щом деспотът се разхождаше така свободно из палата, значеше, че се ползува с някаква особена власт там. И той му се помоли да го пусне да види баща си. Само за малко. Съвсем за малко.

Борил се замисли. След това се позасмя. Потупа момъка по бузата.

— Добре. Ела с мен… — И той тръгна по посока на Малката порта.

Добромир не вярваше на очите си. Сякаш сънуваше. И хиляди пъти благославяше, че бе послушал майка си да дойде. Влязоха в кулата и слязоха няколко стъпала надолу. Деспотът спря при стражата.

— Тодоре, този момък ще слезе за малко при боляра Сеслав. Само внимавай да не се забави до втората стража, защото може да ви сменят някои от „ония“… Хайде… Довиждане, момке…

И деспотът бързо се отдалечи. Добромир го изгледа смаян. Какво значеха странните му думи? Какви бяха тези „ония“? Защо деспотът беше така любезен? И изведнъж страшно съмнение го прекоси. Ако наистина баща му беше от страната на изменниците? Какво ставаше тук? Защо Борил не беше в Червен? С препълнено от тревога сърце слезе Добромир още няколко стъпала след стражата, която вървеше пред него и го пусна да влезе. Вратата бавно се затвори след него. Ключалката щракна. В полумрака Добромир зърна някакъв човек, седнал върху сламено ложе.

— Татко!

Човекът трепна, размърда окованите си ръце, извика.

С един скок момъкът се хвърли към него, прегърна го, целуна го с бурно умиление.

— Най-сетне!

Изведнъж Сеслав се дръпна от ръцете на сина си и пошъпна:

— Сякаш господ те прати — след това се ослуша, стана, отиде до вратата, сложи ухо до нея, погледна през един процеп, върна се и каза: — Ела… По-близо… Трябва да ти кажа нещо.

Той доближи уста до ухото на сина си:

— Свършено е вече… Те са решили да го убият.

Добромир се дръпна като клъцнат.

— Кого?

— Царя. Трябва да му се съобщи… Веднага. Разбираш ли? Докато не е късно…

Добромир мълчеше навъсен.

— А ти отгде знаеш? Ти не си ли от тях?

— По-тихо за бога… Ако узнаят, загубени сме.

Момъкът избухна нетърпеливо.

— Нищо не разбирам… Обясни. Кой ще го убие? Като се върне ли?

— Слушай, слушай… Няма време за губене. Ето що. Царят не ми вярваше. Колко пъти го предупреждавах, че се крои нещо. Смееше се. А аз виждах всичко. По очите ги познавах… Трябваха само доказателства. И ето. Една вечер при мен дойде Николица. След дълги заобикалки най-сетне той ми каза, че наближава времето да си отдъхне народът от гнева на Калояна.