Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 248

В стаята влезе безшумно стара ромейска прислужница.

— Господарке!

Кралицата потрепера.

— Граф Биандрате иска да ти говори…

— Не приемам никого. Не знаеш ли?

— Но той настоява. Нещо много важно.

Кралицата вдигна гневно глава.

— Оставете ме на мира! Нищо не искам да чувам…

Граф Биандрате се втурна в стаята. Бледен, разтреперан.

— Госпожо, българският цар е потеглил за Солун с несметна рат!

Кралицата скочи. Изправи се с цялата си горда и стройна осанка.

Със страшен вик тя дигна нагоре ръцете си и се спусна в съседната стая. Там, в меката люлка, спеше златокъдрав румен младенец. С диво движение кралицата го грабна и притисна до гърдите си. Взорът й тъмнееше в ужас.

— Да бягаме.

— Где, госпожо?

— В Константинопол, при Анри!

— По всички друмове кръстосват куманите на Йоаница…

— По море!

Рицарят поклати глава.

— Никоя галера, никоя трирема няма да посмее да излезе сега в открито море. Морски разбойници дебнат и нападат всички кораби. Вече два месеца как върлуват из нашия край.

— Тогава? — пошъпна отчаяно майката.

— Ще се борим!

Горчив смях изкриви устните на Маргарита.

— Ще се борим… С Калоян… Помните ли как разруши той Филиповград, Сер, Аркадиопол, как отби реката при Димотикон? Нищо не може да се опре на Ромеоктона!

Биандрате дигна рамене.

— Ще се помъчим. Дайте веднага заповед да се събере околното население в крепостните стени. Да се натрупат хранителни припаси!

Маргарита мълчеше. Ръцете й все още трепетно притискаха спящото дете. Тя поклати глава, въздъхна и дигна очи нагоре.

— Само бог може да ни спаси…

А навън сякаш буря метеше града. Тъй страшен и див бе ревът на тълпата. Обезумели от страх, солунските граждани се тълпяха около двореца и зовяха кралицата. Отчаяни викове отразяваха като тъжно ехо ужаса на многохилядния град. Кралицата обви в един копринен шал малкия си син — непълнолетния солунски крал Димитри — и се яви в ложата на замъка.

— Свети Димитре! Чудотворецо! Спаси ни!

И хиляди ръце се простираха в гореща молба към големите златни облаци, които закриваха потъмнялата синева на небето. Хладен вятър развяваше черните къдри върху чистото чело на венгерката. И така, с детето в ръце, мрачна и безмълвна, последвана от графа и придворните си, тя слезе долу и сред две крила коленичил народ се отправи към черквата на Чудотвореца.

Като влезе вътре, Маргарита се просна на земята пред гроба на свети Димитър. След това дигна нагоре малкия крал и високо се помоли:

— Ти, който си спасявал Солун от толкова напасти, от глад и мор, от Мавра и Кувера, спаси го и сега. Смили се над невинния младенец… Стори ново велико чудо…

Младият Димитър се събуди, заплака и цял се сви у майка си. Тогава кралицата го остави, високо се разрида и с отчаяни заклинания почна да удря чело в мраморните плочи, украсени със злато, сребро и безценни камъни, които покриваха гроба. Стари жени се кръстеха и прегъваха треперещите си крака, мъже свеждаха чела пред образа на Чудотвореца и шъпнеха тихи молби.

— Свети Димитре, велики стратего, градохранителю, отечестволюбче, добропобеднико, хегемоне, славний мъченико, спаси ни сега…