Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 247

Той затвори очи, залюлян от примамливи видения… И изведнъж скочи. Стисна челото си. Солун! Солун стоеше там, долу, сам, без защита… Ума ли си бе загубил? Той стисна челюсти. Сви юмруци. Докрай… докрай… Някакво тъмно чувство го тласкаше… Ще събереш сили. Ще се бориш. На смъртен одър да си, пак трябва да скочиш! Не е достойно за Калоян да се връща назад от замисленото дело. Докрай! Докрай!

Той се спусна, падна пред иконата на Чудотвореца.

— Помогни ми, както досега… и този път. Не ни напущай. Не ни изоставяй, свети Димитре…

Сълзи потекоха от очите на царя. Но светецът го гледаше мрачно и недоволно. И царят изтръпна, сякаш в този взор четеше неумолим укор.

— Виж наоколо си! Пепелища и димящи развалини, кервани от бежанци, окървавени реки, глад и мор, запустели селища… Стига! Злото натежа във везните на твоята отплата… Стига!…

Калоян дълго стоя сведен пред иконата. Като пламък рушеше укорът на светеца душата му…

След това внезапно дигна глава и дръзко впи поглед в ясните очи на чудотвореца.

— Ако ти не желаеш вече да ми помогнеш, аз и сам мога да си помогна!…

И потегли за жестока бран…

Глава XXXIV

Бледата светлина на есенния здрач падаше от тесния сводест прозорец и с мъка диреше мрачните ъгли на грамадната зала, в която спяха сенките на тишината и скръбта. Царствена и безмълвна като каменно изваяние, солунската кралица бе затворила покоите си за суетата на света и със сгърчени от болка устни и изгорени от плач очи стоеше по цели часове замислена и неподвижна, отпусната в креслото си от абанос и седеф. Твърде малко радост бе видяла през живота си дъщерята на крал Бела. Още на крехка възраст Маргарита се бе простила с родна Венгрия, за да сподели с нелюбим съпруг тежестите и опасностите на византийската императорска корона. След това съпругът, комуто бе родила деца, биде ослепен от родния си брат. И тя трябваше да прекара десет тъжни, безкрайни години в унижения и сълзи. А после бе дошла новата измяна на Мурзуфлон. Съпругът й Исак Ангел бе загинал заедно със сина им — младия Алексей. Но сега, когато слаб лъч от щастие бе огрял за миг скръбната й душа, когато благородният маркиз Бонифаций Монферато с топлото си сърце на южняк бе върнал върху устните на Исаковата вдовица бледен трепет на щастие и надежда, грозната вест за ненадейната му смърт бе смразила завинаги сърцето на Маргарита с печата на болката и отчаянието.

Бе заминал радостен, бодър, с весел смях на уста. „Ще се срещна в Кипсела с Анри, ще се отбия за малко в Мосинопол и след две недели ще бъда при теб!“ Каква зла съдба бе пресякла пътя му с пътя на страшния български цар?

Защо трябваше буйният и смел гибелин да остави хубавото си Монфератско владение в Италия, за да дири нова власт и нови приключения в далечни непознати земи? Не беше ли достатъчно синьо ломбардското небе? Не беше ли достатъчно достойна родината му, за да й отнема юначната си ръка в борбата й срещу притеснителите си? Защо трябваше прекрасната му мъжествена глава, да се търкаля опозорена пред краката на хищния варварин?

Сълзи като едри бисери се ронеха върху посърналото лице на кралицата и падаха въз преплетените й пръсти.