Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 246

Той блъсна стола си и скочи. Останал сам със себе си, силите му го напущаха. Когато трябваше да се бори с някого, упоритостта му бе по-твърда от стоманата и по-корава от гранита. Но изправен пред въпросите на душата си, той се чувствуваше сам и безпомощен. Да имаше някакъв враг пред себе си, би се хвърлил с бесен устрем насреща му, би го накарал с всички средства да се подчини на волята му…

Страшна бе борбата сам със себе си…

И той отново се залута из стаята.

Беше ли вече време да спре? Щеше ли да има още сили да устои на хилядите явни и невидими врагове, които заплашваха делото му? На безбройните врагове, заобиколили държавата му отвън, изникнали като тъмен плевел отвътре, в собствения му дом дори… Не беше ли отчаяна дързост да се бори със Солунския чудотворец? Как щеше да посмее да нападне града му, когато той сега е без защитник? Нямаше ли светецът да закриля Монфератовата вдовица? Но как можеше да се откаже от Солун? Без него България беше като човек без крака. Тя трябваше да стъпи на морето! Каквото ще да става. Нека го заплашват с бунт! Няма да смеят. Празни са заканите на Целгуба. Короната й е по-свидна. Папата? И той ще се задоволи само с думи. Той извади от едно сребърно ковчеже писмото, върху едната страна, на което бе гравиран ликът на светите апостоли, а на другата името на Инокентий. Разгърна го и се усмихна. Какво можеше да стори тази жалка хартия срещу хилядите конници, стрелци, щитници, копачи, копиеносци, прашници и технитари, които щяха да се съберат от цяла Мизия, Тракия и Долна земя? А огромните катапулти, ариети, плутеи, мусколи и балисти като грозни чудовища щяха да пресекат Лагидинското поле, за да ударят яките си чела в Солунската крепост…

Той сгъна писмото, но усмивката изчезна от устните му. А Мария? Какво щеше да стане с нея, ако го убият? Ако стане бунт, ако враг заграби престола му? Кой щеше да се погрижи за бедното дете? Целгуба ли? Тази змия… Какво ли кроеше и тя? Нямаше ли да стъкми някаква нова измама? Пратила писмо до Йона… Той не вярваше… и все пак…

Зави му се свят. Цялата кръв бягаше от мозъка му, ръцете му изстиваха… След миг се опомни. Потри с длан очите си.

— Болен съм… болен съм… — си пошъпна тихо той. — Няма да мога да издържа вече…

Чувствуваше се така изморен, изтощен, обрулен от живота. Цялото му тяло така жадуваше почивка, цялата му душа копнееше за отмора… Колко хубаво щеше да бъде така — да остане вкъщи, да се погрижи за Мария, за себе си… за дома си… Може би той беше виновен и към Целгуба. Той бе отделил толкова малко време за тая жена. А тя бе млада, жадуваше радост, веселби, накити, шумни празненства…

Да остане тая зима в Търново… Да се повесели на сватбата на Йоана… Да се справи най-напред с тъмните сили, които се надигаха зад гърба му… Да ги укроти с благост…