Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 245

— Не.

— Някой друг ли те е нещо обидил?

— Не.

— Да не си болна? Да нямаш нужда от нещо? Рокля? Обуща?

— Не.

— Тогава какво има?

— Ти пак ще ни оставиш! — извика Мария, падна на колене и скри лице в ръцете си.

Сякаш нещо се стопи в сърцето на царя. Значи, и за него тук биеше едно близко сърце, значи, и неговото заминаване караше някого да пролива сълзи. Очите му се замъглиха. Той погали искрящото злато на дългите й плитки.

— Аз ще се върна скоро, дете…

— Ти винаги така казваш… А после по цели месеци и години не се виждаш…

— Но ти не си сама тука. Стринка ти, лелите ти, Йоан, Ана, Александър, Слав…

Девойката поклати тъжно глава и въздъхна. Нещо сви сърцето на царя. Беше ли се той достатъчно погрижил досега за бедното сираче? Сред толкова тежки походи и държавни грижи беше ли отделил достатъчно време за малката си дъщеря? Как прекарваше дните си Мария, когато той не беше в Търново? Липсваше ли нещо на самотното детско сърце? Беше ли щастлива? Какви тревоги помрачаваха големите й сиви очи?

Изведнъж момичето захълца отчаяно. Трогнат, Калоян отново се опита да дигне лицето й.

— Какво има? Какво има?

— Не заминавай!

Сякаш от дълбочината на сърцето й се бе откъснала тази молба.

— Не заминавай! Страх ме е. Когато остана тук сама, все ми се струва, че ще чуя нещо лошо за тебе… Какво ще стане с мене, ако не си ти? Когато не си тука, дните ми се струват така дълги, без край… А ето сега иде Голяма Богородица — именният ми ден… Иде празникът на свети Димитър… Иде Коледа… Без тебе ще бъде така грозно, така невесело…

Царят се помъчи да се усмихне. Нещо стягаше гърлото му.

— Ти сигурно си очаквала да ти подаря нещо за именния ден. Изтрий сълзите си. Ето, вземи. Аз мислех да ти го дам по-късно, при друг случай, но нищо не се знае… Вземи!

Мария гледаше поразена великолепния пръстен на баща си. Големият смарагд, на който се бе радвала толкова пъти…

— Голям ти е, нали? Аз го носех на малкия си пръст. Ти го сложи на показалеца. Тази, която ми го подари, също го носеше на показалеца. Такива тънки пръсти имаше… — Той въздъхна. — Носи го и помни, че това е най-скъпият дар, който мога да ти направя. Носи го винаги със себе си. Той ще ти спомня за мен… когато няма да бъда вече жив… — Тя отново заплака. — Недей… Аз ще се върна скоро. И ще ти донеса чудесен подарък от Солун. Искаш ли нова руба? От аксамит? Везана с бисер? Така. Искам винаги така да се усмихваш. Да бъдеш весела… Чу ли? — и той я дръпна шеговито за ухото. След това се изправи. — А сега веднага да си легнеш. Късно е. Защо са те оставили до това време да стоиш? Где е Дафина? Где е Гроздана? Где е Биляна?

И той сам отиде да потърси прислужничките, като грозно ги нахока, гдето така занемаряват задълженията си.

Най-сетне той се прибра. Беше доволен, спокоен. Почти не му се вярваше, че е сломил така бързо съпротивата на близките си. Той отвори едно долапче на стената, взе оттам кана с вино, една купа и отново седна да прави изчисленията си. Но полека-лека в душата му нахлуха хиляди въпроси, хиляди съмнения. Той остави пачето перо, наля си в купата вино и бързо го изпи. Съмненията на другите, против които той така упорито се беше борил дяла нощ, сега израстваха отново в душата му. Големи, страшни, жестоки. Като кошмари. Може би Белота имаше право, може би Йоан и Василий имаха право…