Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 244

— Знам за какво идеш, светиня ти. Но напразно е. И теб ли те надума Белота?

Василий поклати глава.

— Дойдох да те посъветвам като баща… — подкачи той бавно, ала твърдо. — Ти забравяш най-голямата опасност.

— Коя?

— Инокентий.

Калоян дигна рамене. Усмихна се.

— Ти не се боиш от папата? Иваница, внимавай… Инокентий се е налагал на много по-упорити глави от твоята. Забрави ли как се разправи той с Ричард, с Филип Август, с испанския крал… Забрави ли заплахите в последното му послание? Забрави ли какво писаха Василий и Витлеем от Рим? Папата ти е страшно сърдит. Готви кръстоносен поход против тебе! А като научи за Бонифаций!

Калоян се замисли. След това поклати глава и каза:

— Папата го боли толкова за Монферат, колкото и за мене. Дори може би той много повече държи на това, да не откъсва от лоното на католическата църква един новопокръстен народ.

— Не знам… Ти не познаваш силата на Инокентий. Той държи сега в ръцете си съдбините на света. Неговата дума е заповед за всеки католик.

Царят махна с ръка.

— Не искам никого да знам! Важното е да покажеш, че не се боиш. Покорните и страхливите всякога ги тъпчат. Нека знаят, че тук живеят българи, а не баби. Никой папа в света не може да ме спре.

— Може да те отлъчи.

— Нека ме отлъчи! Две аспри не давам за отлъчването му! Не ми е потребен вече. Аз съм коронясан цар. Ако му е удобно, нека се кара с мен. Накрая пак той ще отстъпи. Както отстъпи на Филип, както отстъпи на Ричард.

— Ще дигне войски срещу тебе.

— Няма да посмее. И после, кой ще тръгне, от далечните си земи, за да дойде да се бие с мен? И за какво? — той се изсмя. — В Константинопол има вече една империя, а в Солун едно кралство. За празни работи рицарите не се бият. А новият крал на Венгрия не ще напусне веселия живот. Андрея е още много млад…

Патриархът се усмихна.

— Чедо, голяма е дързостта ти. Дано великият наш хранител и добропобедник те закриля и сега…

Старецът надигна прегърбената си снага и го благослови.

След като изпрати патриарха чак до Малката порта, Калоян се върна в покоите си и преди да си легне, намина да види Мария. Винаги, преди да заспи, той имаше обичай да надзърне в стаята й, да се увери, че е здрава и бодра, да я разпита как е прекарала деня — ако е будна, или да я прекръсти и благослови — ако е заспала. Беше толкова късно, но Мария още не си беше легнала. Царят трепна учуден, като видя момичето коленичило пред иконата на света Богородица, унесено в молитва.

— Марийо! — тихо извика той.

Момичето бързо се прекръсти и скочи. Лицето му бе мокро от сълзи.

Изплашен, Калоян отиде при нея, улови я за брадичката, дигна лицето й нагоре.

— Защо плачеш? Какво ти се е случило?

— Нищо — тя бързо се опита да изтрие очите си.

— Не е нищо. Кажи — и той седна на един стол. — Разправяй! Царицата ли ти каза нещо?