Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 242

Калоян се разхождаше навъсен из стаята. В това време влезе царицата. Като я зърна, царят спря поразен на мястото си. Откога Целгуба не беше стъпвала в покоите му? Как бе смирила гнева и гордостта си?

Той я изгледа хладно. Посочи й да седне, все мълчалив и учуден.

Тя остана права. Погледна за миг княза, след това каза:

— Ти си решил да водиш нова бран. Предупреждавам те, че куманите няма да искат вече да ти помагат. Аз утре си заминавам зад Истъра. Писах на брата си. Сбогом. — И тя извърна гръб.

Калоян с бързи крачки я настигна, улови ръката й.

— Целгубо! Не ми прави сега такива игри. Ще се разкайваш…

Тя грубо отдръпна ръката си.

— Остави ме! Аз не съм ти робиня. Дотегна ми. Казах ти, че ще си отмъстя. Ето, сега си отмъщавам. Йона няма да ти прати войска. — И тя високо се изсмя. После приближи към царя и го изгледа настръхнала като вълчица. — Ще те оставя. Не бой се! Няма да чакам ти да ме изпъдиш. Защо? Какво се чудиш? Нима мислиш, че не зная всичко?

Царят гледаше поразен.

— Всичко научих — продължи тя с разтреперан от гняв глас. — Ще ме търпиш, докато ти трябвам! А после, като си свършиш работата с моите люде, ще ме прогониш. Да. Папата ти обещал друга, нова, млада съпруга. От голям царски род… А аз какво съм? Някаква проста куманка… Неука, от чужда вяра, коварна… и… бездетна при това!

Тя цяла трепереше. Лицето й ту пламваше, ту побледняваше.

Калоян се ядоса.

— Затова ли си дошла само? По-добри думи не можа ли да измислиш? — той презрително се изсмя. — Знам всичко това, което ми каза. Отдавна… твърде отдавна ми е известно, че си коварна. Нямаше защо да ми го спомняш. Не всички спомени са хубави… А колкото за другото — няма защо да се тревожиш. Някой те е измамил. Бъди спокойна. Йоан и Мария са ми достатъчни. Престолът има заместник. Не съжалявам, че нямахме деца. Наследник — от тебе! Измамен и зъл като тебе… Благодаря богу, че не благослови брака ни!

Целгуба се олюля под тежестта на грозните обиди. Устните й посиняха. Нещо задуши гърлото й и тя не можа дума да пророни.

Йоан я гледаше изплашен. Боеше се да не й стане зле.

Без да отвори уста, царицата извърна гръб и с бързи стъпки излезе. Калоян въздъхна тежко, отпусна се на стола си и обори глава. Йоан все още стоеше изтръпнал.

— Какво стори, чичо…

Царят дигна буйно глава.

— Какво? Нищо.

Тя страшно се разсърди. Ще ти отнеме куманите. Нали каза, че ще се върне при брата си?

— Приказки. Колко пъти се е заканвала. Пак ще си дойде. Аз я познавам твърде добре. Тя е тщеславна и честолюбива… Това, което направи с Бодуена, не беше толкова заради самия него, колкото заради императорската корона. Заплашва само. По-добре ще й бъде царица в Търново, отколкото сестра на Йона зад Истъра.

— Не знам… Боя се. Ти много я обиди. Тя няма никога да ти прости.

— Не я карам да идва да ми прави такива игри и преструвки. Щяла да си отиде. Да си отмъщава… Да отиде по дяволите!

— По-добре щеше да бъде, ако се опиташе да я укротиш. Ами ако наистина е писала на княз Йона?