Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 241

Вестта се пръсна за миг из целия град. Болярите набързо се събраха на съвет в кулите си на Трапезица. Но никой не смееше да отиде в палата и възроптае, защото знаеше какво го чака. Калояновата дума не ставаше надве. Щом той не се беше поколебал да затвори най-добрия си приятел — какво ли пък чакаше другите?

Ала народът се разбунтува.

Като тъмни порои се стичаха тълпи от хора из всички улици, спираха под стените на Царевецката крепост и с развълнувани гневни гласове изказваха неодобрението си. Богомилите роптаеха за затварянето на любимия им вожд, технитари и търговци гласно изказваха разочарованието си. Като бурно море се люлееше гъстата навалица под замъка и искаше да види царя. Калоян се яви на прозореца на една бойна кула. Пред вида на страшния цар за миг занемяха всички. Дълбока тишина притисна земята. След това изведнъж, с викове и ропот, всички насочиха ръце към него.

Но когато той заговори, сякаш магия ги зачарова. Слушаха го, покорни и примирени, безсилни да се измъкнат от железните клещи на страшната му воля. Гласът и думите му едва се чуваха. Но само присъствието му бе достатъчно, за да ги преклони.

Едва когато прозорецът се затвори, те се опомниха. На купове почнаха да се разотиват из града, като изказваха високо гнева и недоволството си. Тук-там почнаха да се събират по-големи тълпи около мъже, които държаха буйни проповеди. Но стражите не им позволяваха да се събират. Някъде станаха сбивания. Цяла нощ градът се вълнуваше като море.

Когато царят се прибра в стаята си, при него се яви княз Йоан. Задъхан, развълнуван.

— Чичо!

— Знам, знам… Ех, наистина, сватбата ти ще се отложи. Но за колко? Няколко месеца. Толкова си чакал…

— Не е за това.

Царят се навъси.

— Тогава?… Говори!

— Току-що беше при мене княз Белота.

— Е?

— Той сам не иска да ти говори. Но чрез мен те моли, заклина те да не дигаш сега тежка бран… Тъкмо сега, когато изменници готвят недобри неща. Те ще използуват негодуванието на народа…

— Не бой се, синко. Аз ще отида да си свърша работата и като се върна от похода — тежко̀ томува, който дръзне в мое отсъствие да размирява. И после — аз ще взема със себе си най-верни хора. В похода никой няма да ми измени. Коча, Радул, Сергий, Шишман, Хрелко, Манастър, Саца, Рекирад… Борил ще оставя в Червен със заповед да не напуска крепостта, докато аз не съм тук. Тебе ще оставя в Търново, за да следиш какво се върши. Когато ти си тук, не е ли все едно че съм аз? Трябва вече да се учиш да ме заместваш. И после, знаеш ли що? От Борил не се боя. Той е подъл и страхлив. Като види лошото — омеква като круша.

Йоан тежко въздъхна. Поклати глава.

— И друго… чичо, чичо, стига вече пролива кръв… Ще разгневиш божията милост. Гледай колко селища превърна в развалини. Тракия дими от пожарища… Куманите вече много свирепствуват. Защо им позволяваш да посичат пленници в жертва на боговете си? Целият свят е писнал до бога. А и у нас не е всичко в ред. Париците не успяват да съберат хляба си, месото едва стига за войската, данъците от ден на ден стават все по-тежки. А ето, сега за Солун трябват нови машини. Отгде ще вземеш толкова пари? Пак нови берии ли?