Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 239

В трапезарията се втурна заморен един страж и съобщи, че двама пътници искат веднага да влязат при царя.

Калоян се разсърди.

— Човек не може и да се нахрани на мира! — извика той. — Нека почакат малко…

Но за голямо учудване на всички присъствуващи двамата пътници се втурнаха вътре, без да обръщат внимание на съпротивлението на стражата пред вратата. Княз Белота скочи и застана до царя. Какво искаха те това време тия прашни, морни кумански войскари? Някаква примка ли беше? Той хвърли изпитателен взор към Борил и Сеслав. Пътниците носеха със себе си някаква торба.

— Какво има? Каква е тази дързост? — изгърмя недоволно гласът на царя.

Но куманите леко се усмихнаха. Въпреки праха и умората мургавите им лица сияеха от задоволство. Един от тях успя да развърже торбата, извади оттам нещо и го хвърли в краката на царя.

Всички извикаха изумени. Царицата закри очи с ръце. Мария избяга в един ъгъл.

Калоян гледаше поразен кървавата осолена глава, която се търкаляше на пода. След това се приближи, наведе се и я дигна за косите. Очите му се впиха в лицата на куманите с ням, тревожен въпрос.

— Солунският крал! Това е главата на Бонифаций Монферато! — извика тържествуващ един от куманите.

Всички се вкамениха на местата си. Главата на Монферато! На най-страшния и опасен враг! Сън ли беше? Лудост ли беше? Дива радост разкриви лицето на царя. Той няколко пъти тръсна главата, сякаш да се увери в невероятната вест, и след това я хвърли отново на земята. Цял трепереше от изненада и вълнение.

— Как стана това? Разправете! — извика той.

Съвсем случайно. Като се връщали от Мосинопол заедно със стотнята на войводата Радко, техният челник Квиру забелязал, че по друма за родопските планини се движи някаква дружина рицари. Помислили, че отиват да прогонят от земите си четата на разбойника Гроздьо. Тихо и незабелязано българите и куманите обградили рицарите. Каква била изненадата им, когато узнали, че между тях е и самият крал на Солун! След кратка и отчаяна борба българите унищожили до крак цялата дружина и обезглавили Бонифаций Монферато.

Все още не можеха да повярват.

— Това е знамение — тихо пошъпна презвитер Константин. — Свети Димитър не иска да нападаш града му и ето че сам ти праща главата на владетеля му.

Калоян го изгледа особено. След това високо се изсмя.

— Какво? — извика той. — Какво говориш! Та тъкмо сега или никога аз ще превзема Солун… Докато Анри се окопити и събере войски, аз ще бъда вече при стените му! Още утре ще почна строежа на нови машини! Най-късно след две недели потегляме…

Всички слушаха поразени. Сякаш нещо ги беше попарило. Не смееха да мръднат и проговорят. Калоян гневно тропна с крак.

— Защо мълчите? Какво ме гледате, като че сте чули бог знае какво невероятно нещо! Няма ли да бъда последният безумник, ако не използувам случая? Помислете си! Сега Солун е без защита! Само личното присъствие на Бонифаций даваше дързост на хората му. Без него те няма да могат да защищават града.

— Солунският чудотворец го закриля… — каза отново презвитерът.

Калоян махна с ръка.