Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 237

Той стисна глава между дланите си. И тази черна мисъл, която не му дава мира, която ден и нощ неотстъпно го следи и прогонва покоя на краткия му сън.

Той изстена дълбоко като ранен звяр. Защо, защо той не можеше да изтрие от ума си ужасния образ, който го тормози. Да беше ръката му, която го мъчи така, би я отсякъл… Да беше окото му, би го извадил… Но мисъл, мисъл как се изтрива от ума, как се изличават образи от паметта?… Как ще изличи образа на мъртвото Бодуеново лице?… Усмивката, замръзнала на лицето му, кървавото му чело…

Стражата, която го срещаше, изплашено се дръпваше настрана и се прекръстваше. А той отминаваше, без да забележи никого, втренчен в нещо невидимо, като говореше сам на себе си и от време на време нравеше странни движения във въздуха. Кому се заканваше? На Анри? На Монферато? На Ласкарис?

Зората завари царя седнал на креслото си, с обронена на гърди глава. Той беше леко задрямал. Вятърът, който влизаше от отворения прозорец, леко развяваше дългите му сребристи коси.

Някой тихо похлопа. Втори, трети път. Най-сетне Калоян се стресна, отвори очи. Потрепера от студ и стана. Около очите му се виеха дълбоки сини кръгове. Лицето му бе жълто като на мъртвец.

Челникът Радул съобщи, че великият логотет княз Белота го търси и чака вън.

Царят поотърси плещи, потри ръце и почувствува как страшната умора, която вдървяваше членовете му, изчезна. Кошмарите на нощта се бяха изгубили заедно с последните сенки на утринния здрач. Нов поток от бодрост и сила преля в жилите му.

Защо го търсеше Белота толкова рано?

Князът влезе в стаята замислен, с разстроено лице. Личеше, че е преживял нещо много неприятно.

Калоян го покани да седне, почака да им донесат нещо да закусят и го загледа мълчаливо.

Столникът донесе млинчета, месо и вино, след това тихо се оттегли.

— Е, какво има? — раздразнение и нетърпение надничаха в гласа на царя. По-рано той леко понасяше и най-грозните вести. А сега, напоследък, мъчно вече издържаше неизвестността.

Князът въздъхна, навъси чело и загледа в земята.

— Ти знаеш, че Борил, Николина, Деян и Богдан и мнозина други кроят нещо недобро. Често се събират, губят се някъде. Готвят някаква измяна.

— Това ли си дошъл да ми кажеш? Аз го знам отдавна. Но те са в ръцете ми. Всеки миг, ако искам, мога да ги уловя. Добре. Но аз не искам да мислят, че се плаша от тях. Сега се правя, че не виждам. Но ако потрябва, окото ми няма да трепне. Само че трябва да имам нещо сигурно в ръцете си. Трябва да узная нещо положително. Узная ли — ще бъда безпощаден. Но инак не искам да им обръщам голямо внимание. Не заслужават. Какво могат да сторят? Бунт?

Войводите са с мен. Предателство отвътре? Всички велики боляри са с мен…

— Уверен ли си в това?

— Защо? Какво искаш да кажеш?

Белота се навъси още повече. Гласът му прозвуча глухо и зловещо в дълбоката тишина.