Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 236

И замаяна от гняв, тревога и омраза към царя, тя неусетно се бе намерила в ръцете на деспота, без да има сили да се изтръгне от силните му прегръдки. И сега още чувствуваше по лицето си дирята на страстните му целувки…

Вятърът яростно блъскаше по прозорците. Дългият му проточен стон приличаше на воя на диво животно.

Цар Калоян лежеше с отворени очи в широкото си ложе. Наближаваше да съмне, а той все още не можеше да заспи. Бавно почнаха да се очертават предметите из стаята, студена синкава светлина плъзна по прозорците. Навън се чуваха равномерните крачки на стражата. През три часа верните му телохранители се сменяха. Той се ослуша. По тежките стъпки позна стратор Константин. Обърна се на другата страна, но сън не слизаше до морните му клепки.

Недобри вести бяха дошли. Монферато владееше вече Драма и Сер в Долна земя. А сега се бяха научили, че той се срещнал в Кипсела с император Анри и двамата уговорили общото нападение срещу българите. Кога щяха да почнат бран? Вероятно напролет. Но и Калоян не спеше. И той през зимата щеше да се приготви. И когато най не се надяваха, той щеше да ги нападне. Ах, веднъж да паднеше Солун в ръцете му! Тогава с Анри лесно щеше да се разправи… Вече веднъж заедно с Шишман беше обсаждал Солун. Но крал Бонифаций се бе върнал от Пелопонес на помощ на жена си и Калоян се бе видял принуден да снеме обсадата.

Царят потръпна. Дали не бяха прави думите на Йоана?

„… Недей напада града на свети Димитър, чичо. Страх ме е от гнева на Чудотвореца…“

Ах, това бяха младежки боязни. Свети Димитър беше покровител на българите. Той завинаги бе оттеглил благоволението си от ромеите. Все пак отдавна Калоян не се бе молил пред иконата му. Сякаш нещо го спираше и заключваше в сърцето му искреността на молитвата. Царят отхвърли завивката. Бавно се отправи пред кандилото, което блещукаше пред иконата на светеца-войник. Коленичи и дигна взор, пълен с молба. Но някакъв леден трепет скова умилението на душата му.

Солунският чудотворец го гледаше хладно и враждебно. В сините му очи блестяха гняв и укор. Мечът в ръката му тихо светеше, пълен със закана. Царят не смееше да откъсне очи от това строго лице. Изведнъж ледена пот изби по челото му. От иконата го гледаше не свети Димитър, а Бодуен. Блед, кървав, със зловеща усмивка…

Калоян извика и се дръпна назад. С разтреперани ръце той се улови за дръжката на стола си и се отпусна тежко върху него.

Прекара ръка по челото си. Полудяваше ли? Какво ставаше с него? Някой потропа на вратата и след миг стратор Константин показа уплашеното си лице.

— Какво има, господарю? Стори ми се, като че ли извика.

— Не. Така ти се е сторило… Няма нищо. Върви…

И той остана отново сам с мъката си. Залута се като див звяр, заключен в клетка.

Кога най-сетне щеше да си отдъхне? Нямаше ли някога да се успокои душата му? Една след друга се надигаха беди, грозни и опасни. Щеше ли да има сили да устои докрай? Нямаше ли насред път да грохне? Не се ли бе помътил вече разумът му? Толкова години бяха изминали в непосилни борби, в изнуряващи тревоги.