Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 234

Нещо сграбчи гърлото на княза. Мъчително, до болка. Напразно той се бореше със сълзите, които го душеха, нито думица не можа да се изтръгне от устата му. В душата му се стопи нещо, преля и го удави в поток от безпаметна радост и благодарност. Ярко слънце избухна в очите му. Той безмълвно доближи царя, коленичи, взе ръката му и със страстна обич притисна уста до нея.

Вратата внезапно се отвори и една руса глава светна в полумрака.

— Татко, тук ли си?

Мария застана като закована на прага.

— Какво има? Какво се е случило? — Тя се отправи към княза. — Йоане! Кажи!

Тя погледна безпокойно баща си. В бистрите й очи надничаше дълбока уплаха.

Царят се изсмя:

— Ще има наскоро сватба. Ще женим Йоана…

Момичето извика и се извърна към братовчед си…

— Вярно ли е? За Ана?

Йоан се беше изправил и се мъчеше да се овладее.

— Да. За Ана… — отвърна вместо него Калоян. — И се обърна към братанеца си. — Хубаво момиче е тя… Лицето й е бяло като памук…

Но младият княз с бързо движение се прости и избяга. Радостта прикачи криле на нозете му. С буйно нетърпение той изтича през цъфналите градини, зави край дома на стражата, мина през малката порта и стремглаво се спусна надолу по стръмния път.

Сватбата щеше да стане през октомври. В същия ден щяха да се венчаят и много други млади боляри и войводи. Някакво странно опиянение, някаква чудна, трескава радост бе развихрила този път спокойните търновци. Най-после, след толкова бран, след толкова тревоги, щеше да има малко веселба. Най-сетне мъжете щяха да прекарат зимата вкъщи, край домашното огнище, без да се готвят за нови походи. Царят беше обещал на войводи, челници и боляри, че ще остави войската си да почине по-дълго време. Ромеите бяха вече сломени. Латинците кротуваха…

А есента даряваше богатия си плод. Кюпове и хамбари прибираха златна жетва, бъчвите кипяха, пълни с младо вино, бистър мед тежеше в едри восъчни пити, ден и нощ млините сипеха ситно брашно, големи крондили се пълнеха със сладък петмез от грозде и тикви…

Глава XXXIII

Беше душна ветровита нощ.

Стражата на главната кула бе свирила наскоро за смяна. Това ставаше обикновено през десетия час. Всичко в палата спеше. Или изглеждаше, че спи. Прозорците на царските спални бяха тъмни. Но и царят, и царицата лежаха без сън в леглата си. Сега всеки от тях си имаше отделна спалня. Твърде отдалечени една от друга.

Като чужденци, разделени от смъртна ненавист, живееха царят и царицата под общия покрив. Като два непримирими врага. Много рядко ги виждаха заедно. Понякога на черква, на някой по-голям празник, понякога на общата трапеза, когато гости почетяха царския обяд. Не си говореха никога. Или по-добре не си говореха съпругът и съпругата. Понякога царят задаваше някой бегъл въпрос на царицата, тя отвръщаше с няколко срички и всичко свършваше с това. И то само пред хора. Инак избягваха да се срещнат.

Всеки живееше своя живот, сам, поотделно. Калоян, затворен в работната си, през редките дни, когато биваше в Търново — или винаги някъде из Долна земя или Тракия, на поход, на бран.