Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 233

Йоан се замисли. Ана наистина имаше право. Той не бе се сещал за това. Борил бе станал така особен напоследък. С причина и без причина, час по час идваше в Търново, губеше се по необичайни часове, дружеше със съмнителни хора… Какво имаше той против него? Какво искаше да загатне Ана? Може би Борил иска да очерни него пред чичо му, за да стане той сам наследник. Може би се надяваше, че Калоян ще накаже твърде строго братанеца си, може би той знаеше, че Йоан е готов да брани с всички сили любовта си и е готов заради нея да се отрече дори и от престола…

Да. Така беше. Съвсем ясно.

Той стана изведнъж. С решително свити вежди и стиснати зъби. Не можеше повече да мълчи.

Най-сетне това нещо трябваше да има някакъв край. Лъжата и криенето бяха вече непоносими. Това вечно грозно притуляне из тъмни, безлюдни улички, толкова заобикаляния, толкова унижения и страх, докато успее да се вмъкне незабелязано в къщата на Ана. Но въпреки всичко той знаеше, той чувствуваше, че цяло Търново знае кой е неизвестният любовник на ватаховата щерка. Знае и мълчи. Мълвата не смееше да прекрачи прага на царския палат. Бояха се от гнева на Калояна. Но още повече от тоя на бъдещия цар Йоан Асен.

И все пак едни предателски уста бяха изрекли страшната тайна.

Какво щеше да му каже царят? Йоан леко потръпна. Той грабна шапката си, прегърна Ана и дъщеря си и безмълвно напусна къщата. След него Ана падна на колене пред кандилото на иконостаса и с горещи сълзи попроси милост и пощада.

Йоан тръгна край реката. Той вървеше тъй бързо и унесено, че не виждаше нищо наоколо си. Край него минаваха с весел глъч кръшни девойки, които отиваха да перат на Етъра, спираха се поразени от ненадейната среща, дълго гледаха след хубавия княз и тиха въздишка се отронваше от мерджанените им устни.

Калоян бе седнал гърбом към прозореца. Със скръстени на гърди ръце и наведено чело. В здрача на стаята не можеше да се види колко е навъсено тоя път лицето му. От отворения прозорец се виждаше само тъмната извивка на хълма, наричан Гарван, който отсичаше могъщите си плещи върху бледото, почти бяло небе. Когато княз Йоан влезе, царят не дигна глава, не помръдна, не проговори. Сякаш загубен в някакви далечни мисли, сякаш откъснат от целия свят…

Йоан пристъпи несмело към него:

— Чичо…

И изведнъж в него кипна асеновската кръв. Е добре. Да става каквото ще. И той дръзко впери очи в неподвижното, тъмно лице на чича си.

Калоян все още мълчеше. В съседната стая се чуваха веселите смехове на Мария и Белослава…

Изведнъж царят заговори. Бавно, тихо, строго:

— Йоане, аз те смятах винаги като син… Обичах те повече от син…

Князът чакаше изтръпнал бурята.

— Мисля, че заслужавах повече твоето доверие, Йоане. Защо досега не си ми казал нищо? Имал си жена, дъщеря…

Момъкът пламна и не отвърна нищо.

— От мене ли се боеше? Нима толкова малко си ме познавал? — Царят скочи и застана до прозореца.

Погледна навън, постоя малко, поглади челото си. След това се извърна и с треперещ глас каза глухо: — Не аз, а друг един трябваше в този час да те благослови. Ела, Йоане, сине мой… Прегърни ме тъй, както би прегърнал Асена, баща си, бог да успокои душата му…