Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 232

Новите усилия на рицарите не уплашиха Калояна. Макар че през пролетта куманите го напуснаха при обсадата на Адриановград и през юни Ласкарис се отказа от съюза си с него, като се подобри с латинците, той беше уверен, че с ловка игра ще успее да бие двата си врага поотделно. И наистина той успя да отблъсне нападението на Анри при кулата Авла.

Но в това време срещу него се надигаше друг враг, незнаен и потаен, хиляди пъти по-опасен и коварен. Защото той дебнеше в мрака и чакаше да нанесе удара си от засада.

Това бе измяната и предателството отвътре.

В Търново тъмни души крояха нов заговор.

Глава XXXII

Княз Йоан излезе от черквата „Свети Димитър“ и се запъти към царския палат. Преди да завие към Боярския рът, той се отби за малко у Анини. Грижи и безпокойство засеняваха челото му. Инак винаги руменото му лице беше посърнало и безкръвно…

Като влезе в двора, той се спря до вратата и се заслуша в ликуващата радост на Аниния глас…

Стояну гости додойха, девет сестрици кралици, десета сама царица.

Песента спря за миг и князът чу бистрото чуруликане на дъщеря си.

Веднага лицето му се проясни и той влезе вкъщи. Младата жена го посрещна, както винаги, с дълбока вълнуваща радост, примесена с малко безпокойство.

Какви ли новини й носеше Йоан? Добри, лоши? Беше ли го видял някой, като влизаше вкъщи? Тъкмеше ли царят нова бран?

Тя гледаше веселата игра на бащата и дъщерята, но от острото й око не можа да избегне разсеяността на княза. Тя бавно се доближи до Йоан, опря се на рамото му и ласкаво запита:

— Какво ти е? Криеш нещо…

Той дигна бързо взор към прекрасното й лице, за миг се помъчи да се усмихне.

— Нищо.

— Не е вярно. Познавам те.

Йоан въздъхна и сведе чело.

Изплашена, младата жена взе детето от ръцете му изнесе го бързо вън при майка си, върна се отново и с пресекнат от тревога глас пошъпна:

— Кажи.

Князът махна с ръка.

— Някой нечестивец е изказал всичко на чичо.

Ана плахо извика и застана като вкаменена. Цялата къща се завъртя наоколо й. Сякаш светът се събаряше. Какво щеше да стане сега? Какво ли е намислил? Казваха — напоследък бил станал такъв зъл, мълчалив, потаен.

Тя се прекръсти и заплака.

— Пресвета владичице, пресвета Филотейо! Свърши се вече. Тъкмо сега намери да се случи… Какво ще стане с мен и… с децата ни!

Йоан се навъси. Преди няколко дни Ана му бе съобщила, че за втори път очаква да стане майка. Не. По-добре. Беше вече време. Нека става каквото ще. Той не можеше повече да мълчи.

— Кой му е казал? — попита Ана, след като се поуспокои и изтри очите си.

— Не знам точно. Мама предполага, че е Борил.

— Аз си знаех! — извика гневно Ана. — Само той може да стори това. Инак всички те обичат и не биха посмели да ти напакостят. Защото се боят, че един ден, когато станеш цар, няма да им го простиш. Но Борил… Той има сметка да те кори пред царя.