Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 230

Скръб заливаше сърцето му. Единствената утеха на живота му бе изчезнала, най-хубавият спомен на младостта му бе заличен. Защо я беше срещнал пак? Инак тя щеше да остане завинаги в паметта му все такава, каквато я бе видял последната вечер…

Той я видя отново застанала най-горе на високата стълба, с трисвещник в ръка, в бял хитон, бледа и решителна, след това при вечерята с Теофил, така весела и примамлива в цялата свежест на царствената си хубост, след това суровата гънка на устните й, кървавия лакът, голямата жертва на любовта й, там коленичила на снега с молитви и напътствия върху студените устни.

Калоян погледна жената, която се бе свила в ъгъла, жалка, грозна, уморена…

Ефросина долови мъката му и още повече се свря в покривалото си. Не трябваше вече никога да се видят. Защо се бе случило така? Тя тъй дълго бе мечтала за тази среща. А ето сега това сякаш трябваше да бъде последната радост и последното наказание на живота й.

В стана на войските се обади първият рог. Нему отвърна втори, трети, четвърти.

Навън зазоряваше…

Ефросина бавно се изправи. Протегна ръка. Сълзи заглушаваха гласа й.

— Сбогом, Йоаница! Сбогом…

Той я прегърна и целуна. Тържествено и благоговейно — както се целува икона.

— Сбогом!

Рано сутринта една дружина конници изпроводи Ефросина в затворена кочия чак до Месинопол. Със себе си тя носеше една тежка кожена кесия, препълнена с новоизлезлите Калоянови златици, и едно препоръчано писмо до челника на българската войска в града.

Цар Калоян бе изплатил най-големия дълг на младостта си, но затова пък в сърцето му бе нахлула още по-безнадеждна пустота, още по-ледена самотност. Дори споменът бе отказал замайващата си утеха на тази изморена от разкаяния, тревоги и горчивини душа.

И Калоян се впусна с бесен устрем в борбата на племето си…

Филиповград бе вече негов. Покорен, наказан. За ужас и пример на другите градове. Сега идеше редът на Адриановград, Димотихон и Солун.

Глава XXXI

Вече никой не можеше да го спре. Нито въстанията, които избухнаха в България, нито заплахите на папата. Веднъж тръгнал — нямаше вече връщане назад. Сега, с развързани ръце, Калоян можеше свободно да използува страшната мощ на своята огромна воля.

Папата го укоряваше, молеше, заплашваше. Заклинаше го да пусне на свобода Бодуен, да престане с преследването на латинците. Но Калоян знаеше много добре, че все пак Инокентий III държи много повече на това, да не загуби един новопокръстен в католичеството народ. И наистина всички заплахи излязоха само празни закани.

Имаше и вътрешни безредици. Болярът Груица се отказа да му се покорява и разпусна стотните си. Париците на боляра Денко напуснаха господаря си, побягнаха в гората и станаха разбойници. Борил надумваше недоволните властели и ги насъскваше към неподчинение. Разгневен от това, че царят не даде родопските области нему, а на братовчед му Слав, деспотът явно почна да върши това, което навремето Иванко правеше срещу Асена. И мнозина недоволници виждаха вече в него бъдещия Калоянов заместник. Всички врагове на богомилите, недоволните от въвеждането на католичеството, по-заможните властели, които виждаха как имотите им се разсипват от данъци за бран и оръжия, всички тайно минаваха на страната на Борила. И нов заговор скришно и неусетно почна да плете мрежи в мрака на недоволството, завистта, алчността…