Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 229

Калоян дълбоко въздъхна. Погледна я и сведе бързо очи. Нищо не бе останало от онази Ефросина. Нищо от онази мека като бархат кожа, нищо от ония искрящи пъстри очи, сочната като череша уста, гладкото чело, витата снага, дългите огнени коси… Скитничеството и бедността я бяха превърнали предивременно в съсипана, остаряла жена.

И в сърцето му се надигна буря от умиление. Дългите години на самота и унижение, ужасът на последните времена — не беше ли това преживяно само заради него?

— Кажи как да ти се отплатя?

Тя поклати глава, изтри очите си и го погледна.

Тиха усмивка повърна на увехналото лице за миг стария му блясък.

— Аз съм тъй щастлива, че преди да умра, отново те видях… Това беше най-голямото ми желание. Не вярвах, че някога ще се изпълни. Аз съм щастлива. Не искам нищо друго. — Тя се наклони малко към него и го загледа втренчено. — Толкова съм чакала този час. Чакай да те видя… Колко висок и силен си станал. Нещо страшно и жестоко има в очите ти. Устата ти е сурова и строга. Цар Калоян! Ти си цар Калоян! От когото всички треперят, от когото всеки се бои. Само аз не се боя. Аз те помня, какъвто беше тогава… Моят прекрасен княз… Така горд, така недостъпен…

Тя впери очи върху десницата му и радостно извика:

— Ти носиш още моя смарагд! Значи, не си ме забравил! Благодаря ти, света Мария Влахернска…

— Никога не съм те забравял…

— Чух, че си се женил… Два пъти…

Калоян сякаш долови упрек в гласа й.

— Да. Трябваше… — той въздъхна. — Първата ми жена умря. От нея имам дъщеря. Когато порасне, ще й подаря твоя пръстен.

— Твоя дъщеря… Как бих искала да я видя.

— Ела в Търново. Моите близки знаят какво си сторила за мен. И Теофил идва в Търново. Остани там да живееш.

Ефросина вдигна ужасена ръце.

— А царицата? Какво ще каже тя?

— О! — Калоян направи някакво уморено движение на безразличие и досада.

И в това единствено движение любящото сърце на ромейката отгатна тайната на самотното и нещастно Калояново сърце.

Нещо сви гърлото й. Наистина той изглеждаше така морен и сломен. В хладния му взор гаснеше някаква безгранична печал…

Но не посмя да го попита. Само се загърна още по-плътно в наметалото и скри главата си в сянка. Царят стана и започна да се разхожда с едри крачки надлъж из шатрата.

— Ефросина! Кажи какво да сторя за тебе? Аз не искам повече да играеш в пантомимите. Как да обезпеча дните ти? Кажи.

Тя помълча малко.

— Искаше ми се да отида в Силиври. Да си купя една малка къщица. Да живея по-близо до сестра си… Нищо повече…

— Сега е опасно да се пътува за Силиври — рече Калоян. — По-добре е да отидеш най-напред в Мосинопол, той сега е в мои ръце. Ще ти дам охрана дотам. А после, като се умири Долна земя, като изгоним латинците, може да се заселиш в Силиври…

Двамата дълго мълчаха. Тя, седнала до трапезата, със затулено в сянка лице и скръстени на скута ръце, той, като се разхождаше равномерно назад и напред из шатрата.

Нямаха какво да си кажат. Или се бояха да говорят. Тя се опита на няколко пъти да заговори за миналото, да му спомни чудните дни край Босфора, игрите в Хиподрома, хубостта на Влахерна, последната вечер, но Калоян неохотно отвръщаше с няколко къси думи и отново се загръщаше в мълчание.