Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 227

Нещо задави гърлото му. Дълбока въздишка разчупи гърдите му.

Докато е жив, пред очите му ще гори оня образ… Восъчното лице на мъртвия император и раната на врата му. Тъй кротко усмихнато бе това лице. Така презрително спокойно… Каква ли бе последната мисъл, застинала зад това студено чело? Омраза? Прошка? Проклятие?

Кой, кой щеше да заличи в сърцето му страшния спомен, кой можеше да прости големия му грях? Никой!…

Папата ли? Можеше ли волята на един смъртен да прощава грехове, които човек сам не би си простил?

Понякога през него прелетяваше бегла мисъл… Да се скрие в Рилската обител. Да изчезне от очите на людете. Там с пост, с молитва, с лишения да се помъчи да постигне изкуплението. Но щеше ли това да върне живота на императора? Не, не! До последните си дни Калоян бе осъден да носи в душата си тежкото бреме на жестоко разкаяние. Нищо не можеше да изцери болката, която скрито го разяждаше…

И от ден на ден мъката му се изостряше, превръщаше се в жестокост, в безумие… Той бе погубил завинаги душата си. За него нямаше прошка. Той бе убил един невинен. Е добре. Сега пък щеше да избие стотици, хиляди изменници и вероломци.

Нима можеше вече да стори по-голям грях? Всичко му беше все едно. Нека така го запомнят. Кървав и неумолим. С корав и жесток юмрук той щеше да наложи волята си на всички. И в грохота на страшната бран той щеше да забрави мъката си…

Грамаден сив облак покриваше цялото небе и тегнеше ниско над земята. Високите тополи край друма потръпваха клони в безмерна печал.

С внезапно движение Калоян се загърна с плащеника си и бързо почна да слиза по тесните каменни стълбички. Из празните улици се мяркаха люде, които с бързи стъпки се спущаха към южната част на града.

— Какво има? — попита учудено царят.

— Тази вечер ще има пантомима за войскарите отговори почтително стратор Радул.

— В Хиподрома ли?

— Не. В театъра. Там долу, при южната стена.

Калоян направи знак на хората си да го последват и тръгна по направление към театъра. Бързо мръкваше. Някои носеха в ръка пламтящи борини. Между войскарите плахо се промъкваха и мнозина по-млади ромеи. Сякаш забравили за грозната участ на толкова техни близки, оцелелите бързаха да разтушат сърцето си от преживяното с изкусната игра на танцувалките и пантомимките.

Театърът се намираше към края на града. Това беше едно кръгло високо здание, подпряно върху хубави стройни колони. Едно от малкото оцелели в разрушения град. Два входа водеха към вътрешността. Арената, постлана със ситен пясък, бе заобиколена с четвъртити седалища от дялани камъни. Почти всички седалища вече бяха заети. Със затаен дъх тълпата следеше зрелището.

Калоян се навъси. Той не обичаше хората му да се залисват със забави през време на поход. Само латинците и ромеите водеха след себе си жени в становете. Неговата сурова войска не биваше да се изнежва с игри и развлечения. На следния ден те потегляха към Адриановград, към Димотихон, който не го чакаше по-добра съдба. Мнозина забелязаха царя и войводите и плах шъпот се разнесе из театъра. Всички глави се извърнаха към входа, пред който бе застанал високият човек с тъмен плащеник. Младите ромеи потръпнаха. Жените го гледаха с пламенно любопитство. Войскарите наведоха смутено глави. Някои от страторите незабелязано се измъкнаха. Царят седна на първия ред и се загледа в играта, която след късо прекъсване продължи отново.