Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 225

— Ти си подслушвала, негоднице! Чу ли вината си? Тя обори глава и сълзи рукнаха от очите й.

— Прости ми… Излъгах… Не знаех какво върша… Оскърби ме неговата надменност… Той не е виновен… Не го наказвай!

Царят се изсмя зловещо. И изведнъж с дива сила я хвана за раменете и цяла я разтърси.

— Бодуен е мъртъв! Разбираш ли? Мъртъв!

Остър писък огласи стаята. Целгуба се улови за дрехите на царя.

— Лъжеш! Лъжеш, Иваница… Не е вярно!

Но той продължаваше жестоко да стиска раменете й. След това с бързо движение я отблъсна от себе си и Целгуба рухна на пода.

— Вярно е, нечестива душо! Дъще на пъкъла! — той грабна едно копие от стената и замахна. — Вън! Да не те виждат вече очите ми! Върви зад Истъра, върви, гдето искаш, но тук кракът ти да не е стъпил… Сатанинско изчадие!

Изведнъж Целгуба се изправи. Очите й горяха в мрачни блясъци. Зловеща омраза трептеше по разкривените черти на лицето й. Гласът й хриптеше от задушена злоба.

— Само ти си виновен за всичко! Но пази се, Иваница! Ще ми платиш за тая обида. И Целгуба знае да отмъщава…

Заслепен от гняв, Калоян вдигна копието.

В миг царицата изчезна. Навън плахо се тълпяха прислужници и стражи. Никой не знаеше какво се е случило, какво става. Но всеки се боеше от яростта на царя и не смееше да се мерне пред него. Само когато чуха удара на чукчето по медната плочка, двама се престрашиха и влязоха!

— Вино! — извика царят. — Донесете вино!

Изгледаха се поразени. Калоян искаше вино! Никога дотогава той не беше пил сам… Донесоха му крондилче бял пелин и купа. Положиха ги боязливо на масата и понеже той нищо не им каза, тихичко се измъкнаха навън.

С треперещи пръсти Калоян улови купата, напълни я догоре и я изпи наведнъж.

После втора, трета…

Някаква топла дрямка натисна клепачите му. Тялото му се отпусна, през ума му смътно се мярнаха странни мисли, главата му натежа. Парливата болка дълбаеше сърцето му с жестоко острие и разливаше по жилите му някакво безумно желание за смърт и унищожение…

А лицето на мъртвия рицар бе така спокойно, така ведро… Само невинност можеше да разсипе по онова високо бледо чело такова неземно лъчезарие…

Калоян изхлипа, блъсна купата, която се разля по масата, и захлупи глава върху скръстените си ръце.

Грехът притисна с каменна длан тила му и го прикова към неумолимата му съдба.

Да разкъса душата си с празни жалби и никога да не намери утеха…

Глава XXX

Пожарищата на Филиповград още димяха… Двете крепостни стени, които обикаляха южните хълмове, бяха изравнени със земята. И както латинците бяха опожарили богомилските български селища, така и Калоян унищожи ромейските поселения на града. Само яките каменни основи на бойниците на главната и най-голяма кула, която се издигаше върху средното тепе, стърчаха оголени и страшни сред развалините на изгорения град.

Изменникът Алексей Аспиета, който бе отхвърлил съюза с Калоян и сам се беше провъзгласил за византийски император, още висеше на висок кол, обесен с главата надолу посред града. Архиепископът посякоха на най-големия площад. Всички знатни ромеи бяха изгорени на клада. Други насечени на парчета, както предателя Константин Торник, и изхвърлени, без почетно погребение. Хиляди ромейци бяха преселени отвъд Истъра. Куманите пренасяха пленниците в жертва на жестоките си богове и товареха конете си с ценна плячка. Безброй стада бяха изпратени в Мизия. В Търново строг съд още разследваше и най-малката вина у подозрените боляри и издаваше безмилостни присъди. Налагаше нечувани дотогава наказания.