Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 226

И изтръпна целият полуостров. Нямаше изменническо потайно гнездо, което да не тръпнеше в очакване на жестоката разплата. Ромеи и латинци еднакво минаваха под нож. А предателите с българска кръв бяха още по-строго наказвани. В равна Романия се събираше несметна войска, която бе готова да потегли на поход при първия знак, даден от Калоян Ромеоктон. Така го бяха нарекли. Ромеоубиецът… И той със зловеща радост приемаше да го зоват така. Защото разклащаше стари сметки.

След Василий Българоубиец трябва да има Калоян Ромеоубиец.

Като призрак се луташе високата осанка на Калояна из димящите развалини. Беше станал още по-мършав, изглеждаше още по-висок. Дълбоки бръчки дълбаеха посивялото му лице, косите му, оредели и побелели, се виеха в небрежно безредие около ушите му. Някаква страшна, непобедима сила го тласкаше неспирно, ден и нощ, без да му дава мира, без да му дава покой.

Мъст! Мъст докрай! Мъст за неговото измамено доверие!

Сякаш не ядеше и не спеше. Явяваше се, гдето най-малко го очакваха. И пак внезапно изчезваше. Някъде, в някоя уличка, го посрещаха разплакани жени и молеха пощада за мъжете, за синовете си. Други се таяха зад прозорчетата на оцелелите си къщи и тайно го проклинаха с най-лоши прокоби. И той бягаше като сянка из улиците, заобиколен от най-верните си войводи, обвит в черен плащеник, с ниско нахлупена до очите шапка. Качваше се по яко укрепените скалисти възвишения и дълго съзерцаваше унесен чудните гледки, които се разстилаха пред взора му. Далече на север се синееше тънката ивица на Хемуса, на юг се тъмнееха Родопите. А от запад, през яркозелените ливади, идеше като грамаден сребролюспест змей Хебъра…

Една вечер Калоян дълго стоя върху най-горната площадка на голямата средна кула. Стоя чак докато мръкна, острият есенен вятър го обви в хладната си ласка и далечни мъгли закриха от очите му синята ивица на Хемуса. Войводата Манастър почтително се докосна до лакътя му.

— Студено става, господарю.

Царят не се помръдна. Не му се отиваше. Не му се връщаше. Нито в тясната бранна шатра, в която нощуваше. Нито в Търново. Всякъде другаде, само не там! Далече от гнездото на най-черната измяна, далече от коварната измамница!… Само при спомена за нея кръвта му гневно се блъсваше в жилите и той утоляваше безсилната си ярост с жестока сеч и пожари. Само кървавите огромни пламъци за миг изличаваха от ума му страшния грях, който ден и нощ тормозеше душата му.

Той бе убил най-благородния мъж на света. Толкова чист, толкова искрен, така прям и горд… Който бе предпочел смъртта пред свободата, купена с вероломна измама. Ах, кой от неговите близки родни люде му беше така верен, така предан…