Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 224

— Какво? — каза Калоян. — Чети по-бавно и по-внимателно…

„… от Филипопол. Гнусен народ са тия ромеи. Аз много се съмнявам дали те ще удържат на съюза си с българите докрай. А Бонифаций още ли владее в Солун? Кой замести покойния дож при венецианците?…“

— Друго нищо ли не пише за Филиповград? — попита царят учуден.

Писецът подири с взор по целия лист. Поклати глава. След това очите му се заковаха към края на писмото. Той бавно побледня и ръцете му почнаха да треперят.

— Какво има? — попита Калоян. — Чети!

Но писецът го изгледа ужасен и не отвърна.

— Чети! — заповяда още веднъж строго царят.

Писецът зачете със скован от страх глас.

„… И така, драги братко, ще очаквам твоя отговор. Този път всичко мина лесно, защото царицата, жената на Жехана, ми помогна. Тя позволи на монаха да се срещне с мен без чужди свидетели. Но ето как стана това. Първият път при мене влезе монахът сам, защото това беше самата царица. Облечена в неговите дрехи. След това, когато отец Бенедикт поискал от стражата да се срещне отново с мен, войскарите го пуснали пак сам, без свидетели. Той ми предложи да се облека в неговите дрехи и да избягам. А той да остане на моето място. Имал подкупени хора да помагат. Дълго се борих и колебах. Но знаех колко ще бъде жестоко отмъщението на царя към монаха и отказах. Освен това работата не беше много сигурна… Защото не е чудно стражата да е познала преоблечената царица, но не е искала да буди гнева й. Ще се чудиш защо царицата е идвала при мене…“

Писецът хвърли крадешком поглед към царя, изтри студената пот, която на едри капки бе избила по челото му, и пак зачете:

„… Царицата ме обича. С такава дива, безумна любов, която ме плаши и от която не очаквам нищо добро. Беше дошла да ми предложи да избягаме двама в Константинопол. Но предложението й ме отврати. Бога ми! Не бих искал никога да се каже, че рицарят Бодуен се е спасил от плен, като е подмамил жената на благородния си домакин. Защото наистина Жехан се отнесе много великодушно към мене. Той е бил по-голям рицар и от нас сами…“

— Мълчи!

Тъй страшен и див бе викът на царя, щото писецът пресече думите си, като че се бе спънал и ударил в нещо.

Калоян скочи, спусна се към него, изтръгна листа из вдървените му от страх пръсти, наведе се под борината и се помъчи да разгадае някоя дума. Искаше му се да стане чудо, за да не е вярно писаното, искаше му се да вземе нож и да изтръгне езика на нещастния писец, който бе изговорил ужасните слова. Той смачка листа и удари със свити юмруци по главата си. След това се затече навън. Като отвори вратата, той се сблъска с Целгуба, която бе застанала смъртнобледа на прага. Когато го видя, тя се смъкна на пода, до коленете му. Простря ръце към него.

— Не ме убивай! Не ме убивай!

Калоян я изгледа настръхнал. След това се озърна наоколо. Писецът бе изчезнал.