Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 223

Тъй хубаво и спокойно бе лицето на мъртвия император. Като че бе заспал… Само две кървави петна горяха върху бялата яка на ризата му.

Ядът на царя утихна. Пред ведрото величие на смъртта той усети как изведнъж всички земни мъки и тревоги бледнеят и издребняват.

И този човек бе живял, бе обичал, страдал, жадувал, бе копнял за земна слава и земни блага, бе изкачил върха на световната суета, бе изпил чашата на всички унижения и горчилки…

А сега лежеше спокоен и тих, отпуснал мъжка десница, калена в сурова бран, склопил очи, жадни за красотите на земята…

Калоян дълбоко въздъхна. Наведе глава и тихо излезе. На стражите заповяда да заровят тялото някъде, дето никой не би го намерил. Само никой да не ги види и никой да не узнае. Инак отговарят с главата си. След това излезе навън, сломен и отчаян, с приведено тяло и морно отпуснати ръце.

Когато пресичаше двора, запътен към палатата, един страж изтича след него. Съобщи, че са уловили странника-монах тъкмо когато наближавал един от хемските проходи. Претърсили го и намерили в него писмо от пленника до брат му.

Царят плесна ръце от изненада. Тъкмо сега щеше да узнае тайната на внезапното откъсване на Аспиета от съюза.

— Писмото! По-скоро писмото!

— У мен е, господарю, заповядай… А да доведем ли монаха? Той е затворен в главната кула.

— Не. Не сега. После… Дай писмото…

Калоян грабна пергаментовия свитък и се спусна към палата. Първите лъчи на слънцето обливаха със сияйна руменина бледото сребро на здрачното небе. Долу, откъм града, се обаждаха проточени викове на подранили петли.

Царят се втурна в работната си и удари е чукче по медната плочка върху масата. След миг при него се явиха двама слуги. Почти едновременно с тях влезе и царицата. Лицето й беше сиво, тъмни кръгове се вкопаваха под очите й.

— Иваница… — пошъпна тя едва чуто. И се опря на гърба на стола му, за да не падне.

Когато я видя, царят леко трепна и извърна глава. След това със сух и строг глас й каза да се махне.

Когато тя си отиде, Калоян облекчително въздъхна и заповяда да събудят преводача Войсил. Слугите се спуснаха да изпълняват заповедта.

Калоян тежко се отпусна на едни миндер, сложи лакти на коленете си и облегна глава на длани. След малко пристигна писецът. Той вече знаеше добре да тълми по латински, ромейски и фрушки. След като се поклони дълбоко на царя, той разви свитъка и зачете. Писмото гласеше така:

„Драги братко, нека Господ ви пази и дарува със здраве, радост и почит. Пиша ви малко, защото се боя всеки миг да не ме сварят и ми отнемат листа и мастилото, които ми даде отец Бенедикт. От него научих, че всички сте здрави, че Жана и Маргарита крепнат, а това зарадва извънредно много наскърбеното ми бащинско сърце. Уви, от деня, когато загубих най-верните си люде и паднах в ръцете на българите, моят живот е вече свършен. За мене няма никаква надежда, драги Анри. Тук ме пазят като зеницата на окото си. Немислимо е някога да бъда освободен със сила. Непристъпен и страхотен е замъкът на Жехан. Единствен изход остава само папата. Пиши му, пиши му няколко пъти. Нека той настои пред българския цар, нека го сплаши дори. Може би Жехан ще го послуша. От Бенедикт научих, че ромеите изгонили Рение от Филипопол…“