Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 222

Калоян изтича навън в самотата на градините.

Аспиета му бе изневерил! Ромеите оттегляха съюза си тъкмо тогава, когато той беше готов за последната е решителна бран. Ръцете му се свиха в дива ярост. Ах, той ще ги накаже… Ще ги накаже така, че да го запомнят! Никой не биваше безнаказано да го мами… Никой не трябваше да си играе с доверието му!

И колкото повече се мъчеше да се убеди, че е наказал справедливо латинеца-изменник, толкова повече яростта му се увеличаваше, гърлото му пресъхваше, гневни тръпки тичаха по цялото му тяло, ноздрите му буйно се разширяваха в тежко, задъхано дишане, черни кръгове се виеха пред потъмнелия му взор. Градината му се струваше тясна, дворовете му се струваха тесни, цялата крепост, целият град бяха тесни. Задушаваше се. Искаше му се да разкъса нещо, да счупи нещо, да удари, да смаже… Да знаят кога са мамили добрия Иван.

Да запомнят Ромеоктона!

… Аспиета! Аспиета! Нечестиви измамнико! До основи разруших предателския ти град… Помен да не остане от него, камък въз камък да не се запази… Така ще сторя с всички други неверни гнезда!

И Калоян се луташе несвестен из цъфналата градина още повече раздразнен от благоуханието, от свежестта на хубавата лятна нощ, от кроткия царствен блясък на месеца… Идеше му да разкъса дрехите си, да удари главата си в някой зид.

Как можа той — мъдрият, предвидливият, недоверчивият — така да се измами? Защо, защо беше повярвал на ромейската дума, защо се бе осланял на рицарската честност…

И ето, сега оставаше сам в борбата. В последния миг, когато всичко бе готово, когато бе дошъл часът за решителната бран — ромеите се отказваха от съюза… А светлокосият пленник с лице на светец плетеше тъмни интриги зад гърба му… Но нищо. Той ще си отмъсти. И страшна ще бъде мъстта му.

Като буен поток се надигаше в него желанието да разрушава, да пали, да убива… Тъмно безумие замъгляваше разума му…

Един войскар тихо се приближи до него. Пошъпна само една дума.

— Свърши се.

Калоян отскочи назад, сякаш някой го бе храснал с нещо. Не каза ни дума, махна с ръка, продължи да се разхожда като несвестен. Небето бавно бледнееше… В клоните на дърветата хиляди птици бързо и неспирно цвърчаха. Свеж ветрец разливаше дълги тръпки из буйните треви.

Внезапно, теглен от непреодолима сила, Калоян бързо се упъти към кулата и се качи в килията на пленника. Беше съвсем тихо. Никой не се мярна по стълбата. До вратата на килията стояха неподвижни и невъзмутими двама стражи. Като зърнаха царя, те се отместиха и снеха железата на вратата. Като влизаше, Калоян затвори за миг очи, обзет от необясним страх и отвращение.

Императорът лежеше възнак на каменния под. Тъмни локвички блестяха върху плочките под трептящата светлина на борината. Калоян се загледа за миг в тях, сякаш не можеше да отгатне какво означават. След това стори две крачки към тялото и се наведе над него. Посегна с ръка, но я отдръпна. Не посмя да го докосне.