Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 221

Императорът спеше, легнал по гръб на ложето си. Дългите тъмноруси клепки хвърляха дълбока сянка върху бледото му, сякаш изваяно от восък лице. Ръцете му бяха скръстени чинно върху гърдите. Под леко отдръпнатите устни едва забележимо блестяха хубавите му зъби. Косите му се пилееха като светло злато върху възглавето.

Приличаше на икона.

Калоян дълго го съзерцава и тиха нежност стопли сърцето му. Как можеше мъж с такъв благочестив лик да бъде толкова коварен? Възможно ли беше? Значи, и тук се бе измамил. И отново тъмен яд се надигна в него. Какво? Нима го смятаха за добродушен глупец? Който нищо не вижда и не разбира… Комуто се смеят зад гърба?

С грубо движение той улови императора за рамото и го разтърси. Бодуен закри очи, ослепен от внезапната светлина, след това веднага ги отвори, скочи и загледа изумен царя, който стоеше мрачно навъсен пред него. Потърка челото си, опомни се и лека усмивка трепна по устните му.

— Вие сте се върнал! — каза любезно той. И се огледа недоумяващ наоколо. Стражи стояха изправени до стените и вратата. Усмивката бързо се стопи на устните му. Глухо безпокойство го прободе. Какво се бе случило? Защо царят го гледаше така ядно и жестоко?

Той напълно се върна към действителността. Приглади косите си, поправи и закопча дрехата си. След това спокойно впи честния си взор в очите на царя. И зачака.

Калоян скръсти ръце на гърба си и почна бурно да се разхожда из килията. Всички мълчаха изтръпнали. Най-сетне царят спря при пленника и каза:

— Тази нощ ти ще умреш, Бодуене. Предателството аз наказвам със смърт! Ти използува недостойно моето доверие. Прочети молитвите си… Оставям ти четвърт час, за да се приготвиш да се явиш пред бога…

Императорът затвори очи и леко се залюля. След това внезапно изпъна целия си висок ръст, отвори очи и надменно каза:

— Някой те е измамил, Жехан. Ако аз съм предател, нека невинната ми кръв падне върху твоята глава!

— А кой е предлагал на жена ми императорския венец в Константиновград? — извика Калоян.

Бодуен трепна. Разбра откъде идеше ударът. И поклати глава.

— Това не е вярно.

— А кой е искал да посегне на царицата?

— Това е гнусна лъжа!

— А кой е приел тайно пратеници от Филиповград?

— Не разбирам…

— Кой е бил този монах-странник, който те е посещавал?

Бодуен се смути. Леко се изчерви. Той беше изпратил тайно по монаха писмо до брата си Анри. Дали нямаше да пострада нещастният духовник заради него.

— Защо мълчиш? Оправдавай се! Може би ти си знаел още преди мен, че Аспиета се е разбунтувал! Може би нишките на бунта минават и оттук! През тази килия… Измамник! Зад гърба ми гроб да копаеш. А аз ти вярвах… Аз… Аз…

Бесен гняв разтърсваше царя. Гласът му съскаше като плясък на камшик. Борината в ръката му трепереше и хвърляше зловещи треперещи сенки по лицата на стражите.

— Той трябва да умре! И никой да не узнае за това. Никой! Разбрахте ли? Устата ви трябва да мълчат като гроб. Само вие и стените на тази килия ще бъдат свидетели! — извика царят с хрипкав, задушаващ се глас и бързо излезе, без да хвърли поглед към императора, който стоеше като вкаменен на мястото си.