Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 219

— Вече не може да се търпи повече! Иваница ни докара до това страшно положение! Ето ти ползата от папата и съюза с ромеите! — извика боляр Николица.

Изведнъж той пресече думите си и остана закован на място. На прага бяха застанали войводите Коча и Радул.

— Царят пристигна!

Страшна тишина натежа във въздуха. Думите на Радул прозвучаха като удари с меч.

— Никой да не излиза оттук! Градът е обграден с войски! На всяка порта вардят стражи! Филипопол сринахме до основи! Гръцкият архиепископ насякохме на парчета и оставихме кучетата да го ядат! Аспиета виси обесен надолу с главата сред града!

Изведнъж той млъкна. На прага стоеше Калоян в походни дрехи, навъсен и мрачен. Дълбоко вкопаните му очи блещукаха с някакъв див огън.

— Не ме очаквахте, нали? Дойдох да надникна какво става вкъщи! — той подаде шлема и плаща си на Радул и приближи към масата с чертежите.

В оръжейната, един след друг, пристигнаха княз Белота, Йоан и Александър, Сеслав, презвитер Константин, отрупаха царя с въпроси.

Той набързо прочете новите послания, измърмори през зъби, обръщайки се към Белота:

— Папата пита кога ще пуснем нашия висок пленник на свобода… — Калоян се обърна. Пред него стоеше Целгуба. Тя протегна ръце към него. Но той хладно я отблъсна.

— Здрава ли си? Как е Мария? Защо трепериш? А как е нашият пленник?

Изведнъж царят направи знак към челника на стрелците, който стоеше със стражите от двете страни на вратата.

— Всички Иванкови люде да останат под стража в домовете си — той извади от джоба на туниката си лист и го подаде на Радул. — А всички тия, чиито имена са записани тук, да бъдат веднага заловени и докарани в източната кула. Злобни къртици! Копаят надълбоко и мислят, че никой не ги забелязва! — Той обгърна с поглед всички, един по един. — Калопетър прощаваше! Но Калоян — никога! — И направи знак да го оставят сам. След това отново се обърна към Целгуба, която изчака да излезе последният човек, за да протегне отново ръце към него.

Той я отблъсна:

— Е, какво прави нашият прекрасен пленник? Говори! За какво сте приказвали вечер в градините? — изведнъж той я улови за ръцете и силно ги стисна. — Говори!

Куманката се изви като настъпена змия под натиска на яките му ръце. Хиляди решения, страхове, съмнения опустошаваха сърцето й, горчивината на преживяното през последните дни се надигна в сърцето й, преля, удави я със злина и яд. Какво щеше да стане, ако латинецът я издадеше? Ако обадеше на Калоян всичката й коварност и невярство. Иваница щеше да я убие… Нямаше никакво съмнение в това! Подъл страх сви гърлото й, задуши я в безумни опасения. Тя щеше да бъде опозорена, изгонена, убита може би… А той, гордият, недосегаемият, щеше да ликува над заслуженото й наказание… Притъмня й. А царят продължаваше да стиска ръцете й:

— Кажи… Кажи!

Тогава тя почти извика:

— Бодуен ме оскърби!

И почувствува трепета, който разтърси Иваница, Затвори очи и зачака страшната му ярост.

— Какво? Какво говориш? Той е дръзнал! Говори!… Говори!…

— Той… Той…

— Какво?

— Той ми предложи да избягаме двама в Константиновград! Обеща ми императорски венец, ако му помогна да избяга… И после… после се опита… О! Той искаше — тя се задави в сълзи.