Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 217

Императорът бе станал и се бе отправил към вратата. Застана до нея и я посочи с пръст.

— Стига! Казах ви. Един рицар не може да се ожени за една жена, която предава мъжа си, която тайно от него прави заговор с враговете му. — Той сложи ръка на гърдите си. — Кълна ви се в света Мария, че Бодуен Флавдърски никога няма да се опетни да приеме такива нечестиви предложения. По-скоро цял живот ще стоя в тази тъмница, но няма коварно да измамя благородния мъж, който ми дари приятелството и доверието си, като му отнема жената тогава, когато той далеч оттук брани родната си земя… Вървете си, госпожо!

Сякаш мълния бе сразила куманката. В гласа му надничаше неизказано презрение. За миг тя се олюля, като че щеше да рухне на пода. Тежката обида я улучи право в сърцето. Жестоките укори я жегнаха като нагорещено желязо. Горчив свян накара лицето й да потъмнее като нощ. Всичко се рушеше наоколо й. И внезапно цялата й любов, всичкият й копнеж се превърнаха в дива омраза. Ярост заклокочи в гърдите й, задави гърлото й. Грозен и безумен смях изкриви устата й. Ръцете й заканително се свиха. Без да може да продума ни дума, тя смъкна качулката над лицето си, изтича до вратата, отвори я и изчезна.

Бодуен въздъхна дълбоко, затвори очи, опря се на стената и дълго стоя така, тревожен и замислен.

Полека-лека сърцето му се успокои. Ведрина заплува по лицето му.

Чиста от всякакъв грях, душата му сияеше като снежен крин.

Глава XXIX

Когато куманката се втурна като буря в покоите си, старата й прислужница за миг се побоя, че царицата не е с разума си. Целгуба захвърли монашеската одежда, стъпка я с крака, след това грохна на земята и почна да скубе косите си. Ужасена, старата се помъчи да я вдигне и да я попита какво се е случило, но царицата блъскаше като безумна главата си с юмруци, смееше се и плачеше едновременно, а от скопчените челюсти не можеше да излезе ни дума. Полека-лека бурната ярост премина и тя се отпусна въз една мечешка кожа с тих неразбран хленч, като позоваваше всички богове да отнесат погубената й душа.

Тогава старата я вдигна като голямо болно дете и я отнесе на ложето. После, като видя, че господарката й задрямва, загаси борината и тихо излезе на пръсти. Но Целгуба не спеше. След припадъка тя още по-остро почувствува как смъртната обида ще тежи на сърцето й, докато е жива. С нищо вече тя не можеше да заличи позора си. Да бъде така грубо оскърбена от надменния чужденец. Гореща омраза палеше бурната й кръв. Искаше й се да отиде сама, с остър кинжал да удари онова спокойно лице, по което се разливаше такова хладно презрение. Презрение… Това бе почувствувала само от малкото думи, които бе разбрала.

И тя безпомощно кършеше пръсти. Душата й крещеше за мъст, цялата й кръв викаше за отплата.

Минаха няколко дни. Целгуба не излизаше из стаята си, не искаше да види никого. Колкото повече време минаваше, толкова повече оскърблението дълбаеше душата й с неумолимо длето, толкова повече отровата на отхвърлената любов разяждаше дните и нощите й.