Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 215
Фани Попова-Мутафова
Пак сам. Пак затворен. Отнета му бе и последната утеха на свежите благоуханни градини. Той не смееше вече да пристъпи там. Боеше се от черните очи на куманката и от пламъка на безразсъдната й страст… Боеше се да сгреши пред паметта на покойната си жена, пред доверието на великодушния цар. Защото Бодуен след смъртта на императрицата бе влязъл в ордена на рицарите тамплиери и беше дал обет за целомъдрие.
Благочестивият фландърски граф не познаваше измамата и коварството. И се свенеше заради Целгуба и тъмната й душа.
Гъста синева забули четвъртитото прозорче. Сянка запъпли из килията, бавно заличи очертанията на предметите…
В далечината отекнаха черковни клепала. Бодуен коленичи, прекръсти се и дълго шъпна молитви. След това седна въз ложето си, подпря чело на ръка и потъна в мисли и спомени. Не забеляза кога един прислужник влезе и закачи пламтящата борина на желязната халка.
Невесели спомени, тъжни мисли. Той бе научил от царицата, че Дандоло е умрял, че херцог Рение дьо Три е избягал от Филиповград, че Сер се е предал на Калояна, че сега той се готви за нов поход към Филиповград.
Вратата тихо се отвори, стражът донесе храна и запалена борина.
Часовете минават. Но Бодуен стои неподвижен все на едно и също място. Храната му стои непобутната. Не му се яде, не му се спи.
Той се мъчи да отклони мисли от безнадеждното си положение. Няма никакви изгледи, че Анри ще може някога да дойде и да го освободи от това непристъпно гнездо. А инак само папата може да му помогне. Той дълбоко въздъхва и се мъчи да разтуши с песен тежката си мъка. Гласът му се разнася из стаичката тихо и несмело. Стара, бранна песен…
Тъжният глас бавно заглъхва, Бодуен оборва глава. Навън се чува шумът на Етъра, който буйно плиска в кулата тъмните си вълни.
Някой леко похлопа на вратата. Унесен, императорът не чу. Пак се похлопа и врата се открехна. Един прислужник влезе и се помъчи да му обясни, че някой иска да го види. Някакъв духовник, някакъв монах, странник от Фландрия.
С радостен вик Бодуен скочи и се отправи към монаха, който се появи зад прислужника. Вратата се затвори и те останаха сами. С развълнуван глас пленникът помоли монаха да седне, отрупа го с хиляди въпроси…
Но монахът не помръдна от мястото си. Не продума. Тогава, обзет от странно безпокойство, Бодуен се доближи до него, помъчи се да надзърне в лицето му, полузакрито от качулката, потънало в сянката на слабо осветената стая. И изтръпна.
С бързо движение монахът отхвърли капишона си. Светлината на борината трепна въз лицето му.
— Вие! — извика императорът. — Вие!
Поток от кръв нахлу в безцветното му лице, горчив срам сведе челото му, трепна в гласа му.
С отчаян стон Целгуба пристъпи към него, простря ръце. Но той рязко я отблъсна. Бялото му чело се навъси, тънките му изящни ноздри трепнаха от негодувание, в очите му се продънваха две сини бездни от безгранична печал и безгранично презрение. Той се извърна и притисна с длани челото си.
