Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 216

Тя криво разбра движението му. Поклати глава и тъжно каза:

— Ти не знаеш защо съм дошла! Не ме упреквай, Бодуене! Смърт ме чака, ако Калоян узнае, че сега съм тук… Ала аз дойдох… За тебе… за твое добро… — тя отново приближи до него, сложи ръце на раменете му, дъхът й пареше съвсем близо до устните му. — Слушай… Аз ще ти помогна да избягаш… Да избягаме — тя посочи с ръка него и себе си. — Двама. Далеч оттука, от този затвор, да избягаме в Константинопол — тя посочи към юг — или другаде, въз Фландрия, където искаш… Аз ще ти бъда жена, робиня, каквото пожелаеш… Да избягаме!… — гласът й чезнеше от затаена мъка и тревога, тя трескаво впиваше пръсти в раменете му, сълзи блеснаха в черните й очи. — Да бягаме! Монахът Бенедикт знае всичко. Той ще извести на брата ти Анри да ни чака при Димотихон. А тук моите кумани ще ни помогнат!

Бодуен слушаше вцепенен. От развълнуваните й слова и неспокойни движения той разбра всичко. И все пак не смееше да вярва. Струваше му се, че сънува. Какъв беше този монах, който стоеше до него, стискаше ръцете му и говореше такива безумни слова? Дявол ли го изкушаваше? Той отново стисна с ръце пламналото си чело, затвори очи. Изведнъж усети две топли ръце бавно да обвиват врата му, тъмните коси на куманката се разпиляха в диво благоухание по гърдите му. Стори му се, че се задушава, някаква страшна слабост отпусна цялото му тяло, като че пропадаше в тъмна шеметна бездна…

… Да избяга! Да си върне свободата… Да прегърне децата си, братята си…

Изведнъж се опомни. С последно усилие се отвърна и отблъсна жената от себе си. Бледото му лице сякаш бе от мрамор. Устните му трепереха.

— Вървете си, госпожо! Веднага си вървете!

Целгуба го гледаше и не смееше да повярва. Нима той не бе разбрал какво тя му предлага?

— Да избягаме! — повтори тя. — Далеч… Константинопол…

Той поклати глава.

— He.

— He?!… — Ту слушаше поразена и не можеше да разбере.

Той отказваше. Той не искаше да избяга! Безумен ли беше? Защо?

— Защо? — попита тя.

Той я изгледа и дигна рамене. След това отиде бавно към ложето си, седна и закри лице с ръцете си. Тя потрепера от студенината на взора му. И изведнъж разбра. Той не я обичаше. Презираше я. Мразеше я… Той обичаше само мъртвата, която спеше вечен сън сред мраморите на „Света София“.

Мургавото й лице посивя. Светкавици се начупиха в очите й. Бесен гняв, срам и унижение я опариха. Тя, която бе смирила гордостта си, която сама бе дошла при него, покорна, влюбена, тя, която заради него бе станала изменница и бе сложила живота си на смъртна опасност, тя, която желаеше само доброто му, само щастието му, тя — да бъде позорно отритната!

— Защо, защо? — пошъпна все още замаяна и недоумяваща. — Защо, Бодуене?… Какво съм ти сторила? Не ми ли вярваш? Кажи! Безумно е това, което вършиш! Опомни се! — Тя отново отиде при него, наведе се над главата му, погали косата му. — Боиш ли се? От измама ли се страхуваш? Нима не виждаш, че те обичам? Само тебе и никого другиго не съм обичала… Какво? — тя се дръпна назад и го загледа с широко отворени очи.