Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 210

Градините тръпнеха в сянката и омаята на хилядите си благоухания. Едри трендафили разпръсваха упоителен мирис, над обръча от крепостни стени се разстилаше дълбоката синева на ясното небе.

Изведнъж откъм палата се зачу весел детски глъч.

След малко по пътеката се зададе тичешком към тях тънката осанка на едно съвсем младо момиче. Като ги зърна, то за миг се спря смутено, след това бавно продължи пътя си към тях. Една бяла хрътка се хвърли към двамата мъже. Момичето извика на животното и се опита да го улови. Но деспот Слав вече си играеше с него, като го държеше за предните лапи и се отдръпваше със силен смях от езика му, който искаше да го лизне по лицето.

В този миг зад храста се показа царицата, придружена от кира Агатия Горник. Веднага Слав пусна кучето и се отправи към нея.

— Излязох да поразходя императора. Боя се да не се разболее от мъка и самота. Искаш ли да го поканим на вечеря с нас? На Иваница ще му бъде драго.

— Иваница замина преди малко за Крън.

— Нищо. Ти знаеш, че той почита плевника. Нека го поканим.

— Високият пленник може пак да ни разкаже някой спомен от чудния си живот… — каза съпругата на кир Константин Торнит, виден ромейски архонт, логотет на дрома, който бе спечелил доверието на Иваница. — Той е научил малко гръцки, а аз знам фръшки още от времето, когато бях горнична на императрица Агнес, сестра на френския крал. След смъртта на император Андроник тя се омъжи за войводата Теодор Врана.

Дочул познати имена, императорът отправи взор към двете жени. Приближи.

Погледът му с тъга се спря върху малката Мария. Спомни си за своите две момиченца, останали без майка, а сега и без баща. Болка се изписа на лицето му. Всички разбраха мъката му и мълчаха. Царицата не сваляше очи от високата осанка на пленника и тъмна руменина бързо заля янтарните й бузи. Колко хубав и колко тъжен беше латинецът в здрачните сенки на падащата лятна нощ… Така горд, така мълчалив…

Вятърът развяваше тънките му руси коси, благородният му профил се изрязваше с всичката си чиста красота върху тъмнеещото небе. Той се наведе и погали кучето по главата. Каза му нещо. Гласът му прозвуча като песен. Толкова бе нежен и дълбок.

Целгуба потрепера, като насън се доближи, подаде ръка, прошъпна нещо. Императорът бавно сведе челото си, целуна с безкрайна почит ръката й, после целуна края на дрехата й. След това се изправи и я изгледа.

Сякаш с огън я поляха. Тя смутено наведе глава и заигра с пръстена си.

От този ден пленникът почна по-често да се разхожда надвечер из градините. Най-напред с деспот Слав, а по-късно, когато деспотът замина за Родопското си прониятство, излизаше и сам. Почти винаги той срещаше там царица Целгуба.

Щом камбаните забиеха за вечерня, царицата започваше да дебне от прозорците на палата. Със затаен дъх и горящо лице тя чакаше да зърне високата осанка на латинеца да се разхожда между храстите и младите дървета. След това намяташе на главата си тънко було и бързо слизаше долу. И винаги нагаждаше стъпките си така, че пътят й случайно се срещаше с този на императора. Понякога вземаше със себе си Мария. Но по-често предпочиташе да бъде сама. Будният взор на момичето я смущаваше. Струваше й се, че сините му очи четат чак в сърцето й, забелязват всички вълнения, които тревожат хубавото й лице.