Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 211

Когато видеше царицата, Бодуен спираше почтително, покланяше се, поздравяваше и продължаваше пътя си заедно с нея. Питаше я за всяко цвете, всеки предмет — как се наричат на български, а след това сам я учеше на названията на родния си език. Целгуба го слушаше внимателно, с примряло сърце. Всичко това, което Бодуен казваше, й се струваше невероятно красиво, невероятно важно и значително. Дълбоката почит, с която се отнасяше към нея, я изпълваше с неизказана гордост, благородството на обноските му я очароваше, достойнството, с което пазеше прилично разстояние във всичките си отношения, изпълваше сърцето й с още по-силен копнеж.

И в ума й заседна една мисъл, само един страстен копнеж. Да му покаже, че той не й е безразличен, че съдбата му й е по-близка, отколкото той си мисли, че скърбите му са и нейни скърби, а радостите — нейни радости. Тя забрави достойнството си на царица и съпруга. Целият й живот доби само един смисъл — да облекчи мъката и самотата на хубавия пленник.

А цар Калоян пътуваше непрестанно, обикаляше новопревзетите градове, дигаше нови крепостни стени…

И нищо не виждаше, нищо не разбираше от това, което ставаше с Целгуба.

Тежки държавни грижи заслепяваха сърцето му.

Глава XXV

Топлата нощ нахлува на широки вълни през отворените прозорци и лъха тежка замая.

Целгуба неспокойно се разхожда из стаята си. Цяла вечер тя бе чакала и обикаляла из градините, но вече трети ден как императорът не бе излизал. Какво се е случило? Да не е нещо болен? Да не е нещо сърдит? Тъмно безпокойство безжалостно я разкъсва. А няма кого да попита, как да узнае… Тя се мъчи да си припомни всичко от предния ден, но не намира нищо, което би могло да обиди латинеца. Той дълго й бе разправял за родната си Фландрия, за децата си, за покойната си жена. Без да разбира всичките му думи, тя бе доловила причината на дълбоката му тъга и с нежни слова се бе опитала да го изтръгне от мрачните му мисли, с трепереща неловка ръка се бе опитала да изтрие сълзите, които капеха по лицето му. Тогава той бе уловил ръката й и дълго я бе целунал. След това, без да каже нищо, бе станал и си отишъл. Защо се бе разсърдил? А може би не се сърдеше… Тогава?

Тя се ослушва и поглежда през прозореца. Сърцето й трепва. Между тъмните дървета се мярка една висока стройна осанка. По обляната с лунна светлина пътека се задава императорът и пак изчезва в сянката на градината. Стъпките му са безпокойни.

Целгуба се намята с лека одежда и след като загася борината в стаята си, бързо се оглежда в преддверието, уверява се, че няма никой, и се спуща надолу по стълбите.

Замайваща тишина, пълна с хиляди неуловими тъпоти, притиска палата и градините… Едри звезди тръпнат с елмазен блясък между клоните на дърветата. В далечината верен блюстител стои прав и неподвижен като тъмно изваяние. Дребната му осанка се изрязва в остри очертания върху трептящото сребро на небето. Върхът на копието му достига до спокойно усмихнатия месец.