Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 208

Понякога долу, отвъд реката, се събираха тълпи от любопитни люде, сочеха към кулата и дълго гледаха нагоре. Тогава той се махаше от прозорчето. И почваше да се лута от стена до стена. В определени часове му позволяваха да се разхожда из градината. Но той рядко използуваше тази царска милост. Обичаше самотата и бягаше от любопитните погледи. Искаше сам да живее със своята горест. Когато се уверяваше, че никой не го наблюдава, той отново се връщаше към своето прозорче и прекарваше там с часове като болна птица, залепена до железните решетки, с поглед, устремен в безграничен копнеж към далечния Константинопол, към още по-далечната Фландрия. Там бяха двете му малки деца — Жана и Маргарита… Сами и нещастни. Без майчини ласки и бащина подкрепа. И сърцето му се свиваше от безгранична болка.

А нощите му бяха тежки и безсънни. Спомени се тълпяха пред затворените му очи и изпълваха с горчива утеха самотата му.

… Един напет паж държи края на мантията на крал Филип Август. Сините му очи дирят с пламенна дързост между купчината благородни девици. Когато минава край Мария дьо Шампан, младото момиче снишава свенливо златистите си зеници и алени трендафили изгарят бледата като слонова кост кожа. Дългите тъмноруси плитки се подават изпод плетената от бисер мрежа като едри златни змии.

… Турнирът в Амиен… Победата му над барон Пиер д’Оноа. И после вечерта след турнира. Тънката снага на Мария дьо Шампан, залутана в сенките на огромния парк… Първата целувка при мраморната пейка…

… Сватбата в замъка Тиери… Самият крал бе благоволил да отведе към олтара прекрасната младоженка, цялата сияеща от блясъка на гиздилата си…

… Тържественото коронясване в „Света София“… Влизането му на бял кон в Свещения дворец, сред ликуването на кръстоносците…

После идваха лошите спомени и тогава Бодуен тихо и безнадеждно плачеше, заровил глава във възглавниците на ложето си.

Полека-лека почна да свиква. Той съзна, че сам беше причина за своето нещастие — неговата безумна гордост и самонадеяност му бяха довели всички беди. И той се смири, призова божията помощ и прошка, даде обет, че ще изкупи с пост и молитви греховете си… Почна по-често да използува свободата си. Всяка неделя отиваше да слуша свещената служба, а след това се разхождаше около един час из градините на двореца. До черквата го придружаваше някой знатен велможа. Не го ограждаха със стража, за да не обидят достойнството му. Но винаги, на няколко стъпки по-далеч от него, се движеха тихо и безшумно двама-трима войскари, облечени в прости градски дрехи.