Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 207

Когато безкрайното шествие се зададе, тълпата диво зарева от възторг. Гугли захвърчаха във въздуха, цветя се посипаха в нозете на коне и пешеходци, барабани забиха бавно и тържествено, тръби затръбиха в луда надпревара.

Начело яздеше цар Калоян, заобиколен от войводите си.

От лявата му страна яздеше плененият император.

Очите на всички бяха впити със злорадо любопитство в латинеца. С потъмняло от болка и унижение лице Бодуен бе свел взор надолу. Слънчевите лъчи изтръгваха искри от бляскавото сребро на ризницата и набедрениците му. Аленото перо на шлема се вееше като пламък над сведената му глава. На лявото му бедро висеше меч със златна дръжка, обсипана с безценни камъни. Огромният му кон, облечен в наметка от червен сатен, която стигаше чак до земята, бавно и надменно пристъпваше с тежките си копита. От време на време животното разтърсваше посребрените си юзди и дългото бяло перо, прикрепено на главата му. Зад тях се точеше безкрайна върволица царска войска, после следваха коли с плячка, накрая безброй пленени кръстоносци. Върху лъскавите им шлемове слънцето се отразяваше като в огледало. Бодри, щастливи, българските войскари пееха Симеоновата песен…

От време на време Калоян се навеждаше и казваше по някоя дума на императора. Служеше си с ромейски думи и няколко латински слова, които бе научил покрай преписката си с папата, но повече се обясняваше с ръце. Показваше му столицата си, трите укрепени хълма, Хемуса. В далечината се чуваше непрестанният звън на всички търновски камбани…

А в това време сред тълпата една нежна стройна жена с пламтяща нежност диреше между първите редици конници. Когато зърна княз Йоан усмихнат, с ожурено от вятъра лице, бузите й пламнаха като макове. С бързо движение тя хвърли китката си и се скри между тълпата. Князът трепна, улови трендафила, който падна върху гърдите му, и се засмя. Но не посмя да се обърне, нито да погледне. Сърцето му биеше като безумно. Той знаеше от кого е благоуханното цвете…

Царското семейство чакаше в двора на палата. С луда радост Мария се хвърли на врата на баща си.

Пред високия чужденец със студените сини очи Целгуба не посмя да прегърне мъжа си. Смущаваше я умореният му взор, пълен с тихо презрение към всичко и към всички, смущаваше я пренебрежението, което едва видимо блесна в усмивката му, когато той с бавно движение се наведе да целуне края на дрехата й…

От този ден нещо се преломи в душата й.

Откак царственият пленник остана да живее в палата на Царевец — тя престана вече да се оплаква от самотата и пустотата на живота си.

Светът доби за нея нов, примамващ облик. Всичкото великолепие, всичкият приказен чар на непознати, далечни страни цъфтеше в светлите очи на хубавия чуждоземец.

Глава XXIV

Клетка бе за гордия орел кулата, която българският цар благосклонно му бе отредил за живеене. Нито изрядната храна, нито любезните обноски можеха да заличат страшната рана на душата му…

По цял ден той стоеше облакътен върху тясното прозорче на високата кула, впиваше ясните си зеници в далечината, взираше се в шеметната пропаст, която се разстилаше под него, галеше с поглед широката извивка на Етъра, който плискаше подножието на кулата с буйните си води, гледаше високите зъбчати кули на Трапезица, лагера на фръзките пленници, далечните гори на Гарван, синята ивица на Хемус, тъмните дъбрави на Света гора… Сякаш взорът му искаше да проникне далеч зад Хемус, още по на юг, там, гдето почиваха верните кости на братовчеда му Луи дьо Блуа, гдето бяха загинали най-добрите му барони, и още по на юг, там, гдето братята му Анри и Йосташ с тревога и страх следяха всяко движение на страшния български цар, там, гдето десет дни след поражението при Адрианопол старият дож Енрико Дандоло бе умрял от тежка преумора при дивото безпаметно бягство пред войските на българския цар…