Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 205

— Сама ли си, Целгубо?

— С кого да бъда? Аз съм все сама… И когато Иваница беше тук, аз пак бях сама. Нему е по-драга да язди кон с Мария, да поучава Йоан, да чете послания и приема пратеници, отколкото да каже две думи на жена си. Днес чака отговор от папата, утре от Иконийския султан или от Тодор Ласкарис… Ако не пътува да обглежда строежа на крепостите, ще бди по цели нощи с чертожниците, които измислят нови каменометки… Аз не го видях нито веднъж да бъде цар, да отиде на пир или на весел събор! Царица! Нима съм царица! Нима за това дойдох в Търново?

Гневен лъч прекоси загрижените зеници на старата жена.

— Иваница е цар! Той е цар, когато приема и отпраща посланици, когато закрепва границите, когато бди над народа! Гневът те заслепява, дъще!

Куманката прехапа устни, за да сдържи хълцанията, които напираха да избухнат.

— Той бяга от мен… Аз съм му чужда. Никога не ме е обичал…

— Властта не дарява радост, а е само дълг, Целгубо — поклати глава Тамара и въздъхна. — Мен не ме ли боли да гледам как Иваница губи здраве и сили, как по цели дни не слага залък в уста и по цели нощи крачи из стаята и сънят бяга от очите му, както прилепът бяга от светлината… А как се свива сърцето ми всеки път, когато го провождам на бран! Мисълта ми лети към Дрянополе… Борбата ще бъде страшна и непосилна…

— Дай му съвет… Ти си му майка… Тебе той ще послуша.

— А кой ще бди над тоя изстрадал народ? Кой ще ни уварди от погледа на толкова чужди, които искат да направят друмища по земята ни? Венгри, сърби, ромеи, а сега и латинци… Нормани, печенеги… Всичко е сложило око въз нашата богата земя… Затова Иваница не яде и не спи… Като орел е разперил ръце над своя народ… И затова всички го обичат, него, добрия Иван… И православни и богомили, и парици и отроци, и войскари и войводи…

Целгуба потрепера, изви се и впи тъмните си очи в благо усмихнатото лице на свекърва си, която бе седнала до отворения прозорец.

— А някой ще му признае ли? Ще му заплати ли за това? Колкото платиха на братята му.

— Остави праха на мъртвите… — прошъпна старата жена.

Ала Целгуба продължи потока на гневните си слова, в които изливаше спотаената тревога:

— Кой знае дали всички го обичат… Болярите пак надигат глава… Утре ще свие гнездо нов заговор и отнейде ще се протегне нов кинжал… Болярите са задължени да поддържат отрядите си от Гергьовден до Архангеловден… А войската сега се бие по всяко време. Жените не могат една руба да си ушият… Всички пари отиват все за оръжия, за градене на крепости, за правене на друмове… Кумерк и димнина се увеличават с всеки минат ден… И ще тръгнат властелите подир някой нов Иванко… Не жалиш ли сина си?

Госпожа Тамара скочи. Застана пред царицата и я изгледа:

— Слушай, куманко! Аз съм майка и знам колко ми е скъп животът на моя последен син — най-свидния! Но само кръвта на синовете ми е запазила тая земя… Тя е зазидала темелите на държавата ни… Не смей да заставаш между моя син и мене! Не смей да разделяш сърцето ми между моя син и земята ни… Те са едно!