Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 204

След това повика Мария и като се поздрави с най-близките си роднини, премина между жените, които се притискаха да целунат ръката й, излезе навън, качи се в кочията и заповяда да карат направо към Царевец.

По всички друмове се тълпяха тъмни върволици хора, повече жени, с блестукащи вощеници в ръце. Всички мълчаливи, всички замислени.

— Нямаше човек, който да не бе изпратил някой скъп човек на тежката бран. Затова всички чела бяха тъй кротко и тежко сведени, всички стъпки тъй плахи и безшумни.

Кулите на Царевец се изрязваха с остри, тъмни черти в звездното небе. Палатът и градините спяха, потънали в тишина и мрак. И там тежеше все същото униние, все същото зловещо спокойствие.

Целгуба изпрати Мария да си легне и се прибра в стаята си.

Прозорецът беше отворен и през него нахлуваше на широки вълни острото благоухание на росните перуники. В полумрака Целгуба бавно смъкна тежките си одежди, разплете косите си и застана пред отворения прозорец.

Пак сама. Винаги сама.

Тъмна болка сви сърцето и напълни очите й със сълзи.

Вярност искаше от нея Калоян. И тя му беше вярна. Вече толкова години… Толкова дълго тя се бе надявала, че най-сетне тежките държавни задължения все някога ще престанат да гънат челото му в мрачни бръчки, все някога сурово стиснатите му устни ще се отключат за радостна усмивка, за волен смях… Напразно бе. От година на година, от ден на ден Калоян се отчуждаваше, усамотяваше, загубен в нови тревоги, в безчислени грижи.

Нощта мамеше и опияняваше в кротката нега на безкрайната си тишина, в тръпния блясък на сияйното си небе. Някаква тъмна ласка пробягваше по всички неща, безименни копнежи лъхаха в благоуханния въздух…

Царицата въздъхна.

Защо вчера бе изпъдила деспота?

Нима Калоян щеше някога да й бъде признателен? И нима той мислеше за нея? Искаше ли да знае той нещо за нейните желания, за нейните копнежи, за това, което я радва или наскърбява? Какво значеше тя в живота му? Нищо. А ето, деспот Борил мислеше и се грижеше за нея повече отколкото собственият й съпруг.

Деспот Борил знаеше коя е нейната любима песен, знаеше кои са багрите, които тя предпочита, подаряваше й соколи и хрътове, свиреше й на лютня…

И ето вчера той й беше донесъл нова, благородна кучка. С дълги стройни крака и мека козина като коприна. Купил я от странник — търговец чуждоземен. А тя го бе изпъдила. Защото той й бе казал, че е приел да стане челник на търновската защитна войска само за да вижда по-често черните й очи.

Целгуба знаеше, че деспотът бди и чака сега в главната кула. Бди и чака. Но тя стоеше неподвижна при отворения прозорец и сълзи тихо браздяха пламтящото й лице.

Тя обичаше Иваница.

А свежата великденска нощ ухаеше и мамеше…

И цял град бдеше в тръпките на смътна тревога. Готов да чуе най-хубавата вест или най-грозната беда.

След полунощ Целгуба чу тихите стъпки на госпожа Тамара да приближават към вратата й. Непосилната тревога не й даваше покой. Тя спря тъжен взор връз царицата.