Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 170

— Песента на кръстоносците ли?

— Да! Да! Песента на кръстоносците! — извикаха всички въодушевено.

Той помълча малко и почна:

Отвъд морето, в светите земи, дойдоха кралете на неверниците…

Започната тихо и печално, песента постепенно зазвуча все по-могъщо и по-бойко, пълна със закани за мъст към жестоките неверници.

Да се борят за Ерусалим, за обидата към Бога да мъстят.

— Попейте ни някоя песен за обич… — помоли младият войвода Тодор.

Жирар въздъхна. Настрои лютнята, склони лице над нея. Перчем руса коса падна въз заруменялото му чело.

Алис рано стана днес, своя любим да поздрави, хубаво се облече и докара под връхната дреха и поздрави този, когото обичаше.

Разведрени от игривата песен, всички шумно се разприказваха. Царицата беше радостна и бъбрива като никога. Непрекъснат смях цъфтеше на устните й. Йоан и Ана, които седяха един срещу друг, дръзнаха да се погледнат по-дълго. Жадно, с неизказан копнеж. Виночерпците непрекъснато пълнеха купите. Очите на всички искряха от несдържано веселие.

Царица Елена се наклони към Калояна и пошъпна:

— Каква хубавица дъщеря има ватах Андрея. Как ти се вижда?

Царят изгледа втренчено девойката и отвърна:

— Колкото е по-хубава, толкова по-малко трябва да се среща с Йоана. Внимавай! Момъкът е млад. — И той се навъси.

Елена изтръпна и сведе тъжно чело.

— Но защо? — опита се тя да упорствува, но потреперя от погледа, с който царят я прониза.

— Стига, госпожо! По това няма вече какво да говорим. Внимавай и бди. Ако забележиш, че Йоан се увлича, кажи ми. Веднага ще пратя ватаха и цялото му семейство в Средец. Той и без това обикаля повече из южните области.

— Иваница…

— Ни дума повече! — и той се обърна отново към госта:

— Още една песен, драги момко! Нещо весело… Много весело!

Жирар грабна лютнята.

Когато цъфне розата през май, спущам се бързо да я откъсна.

От песента лъхаше ведрина, пролетен дъх, млада любов…

Мнозина боляри почнаха да тропат с крак и да пляскат длани в скокливия й ритъм. Някои от тях станаха, обградиха госта и с шумни възклицания почнаха да му изказват възторга си. Дигнаха високо чаши, чукнаха се.

След толкова радост и веселие само Калоян седеше безучастен и замислен.

„… Напролет мислим да ги нападнем…“ — бе казал рицарят. И нови мисли, нови решения се тълпяха в безпокойния му ум.

Нощта преваляше…

В оръжейните работилници бързаха да завършат изработеното по царска повеля, защото наближаваше денят, в който войводи и севасти щяха да почнат приемането на оръжията за опълченията. Срокът беше кратък. И всеки бързаше в денонощен труд да смогне с възложената му задача.

Калоян бързаше. Заповедта бе ясна и непоколебима. Кога и накъде щеше да поведе войските си? Към юг, към запад, към север? Никой не знаеше тайните му замисли. Не беше ли през 1202 година слязъл на юг и след страшна, упорита, обсада бе превзел родопската крепост Констанца, а след това, внезапно и неочаквано от някого, бе потеглил към североизток и крепостта Варна бе паднала след тридневна светкавична обсада?