Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 172

И той усещаше как в него се набират страшни, могъщи сили, които дирят само един знак, за да избухнат в грозна, разрушителна стихия.

Той стискаше зъби и чакаше. А складовете с оръжие пращяха от изобилие на стрели, лъкове, саби, щитове, мечове…

Изкусни технитари под негово ръководство бяха приготвили страшни, невиждани и нечувани дотогава обсадни машини.

Хамбари, кюпове, ями, бяха препълнени догоре с храни. Всичко бе готово за решителната бран. Защото битката при Варна беше само подготвителен удар. Калоян бленуваше за една решителна среща между главни сили. За велика битка, в която би могъл да развихри всичкото си бранно изкуство.

И той стискаше зъби и чакаше само един знак.

Чакаше вести от папата, от Венгрия, от латините… Лицето му бе измършавяло, очите му хлътнаха. Стана зъл и раздразнителен. Често избухваше в припадъци от ярост. В такива дни нито Целгуба, нито Елена, нито Йоан смееха да го заговорят.

В началото на март пратениците до латините се върнаха.

Когато Калоян научи, че пътниците минали моста при водениците, страшно вълнение го скърши и като се метна на белия си кон, той препусна като мълния насреща им. Намери ги при градските порти.

Пратениците бяха тъжни и замислени. Още щом ги зърна, той разбра. Само глухо попита:

— Е?

Мъка и гняв душеха гласа на боляра Сеслав. Обикновено тих и спокоен, сега очите му блестяха в буйна омраза.

— Нищо не стана. Отначало поискаха да се съветват. След това ни известиха, че не искат да знаят ни за тебе, ни за помощта ти.

Калоян се дръпна назад, сякаш бе получил плесница. Изплашен, конят му подскочи нагоре. След това, внезапно ударен от господаря си, той се обърна и пое пътя към Света гора. През, където минеше царят в лудото си бягство, смаяни люде се извръщаха и прекръстваха.

Сякаш червени облаци се тълпяха пред очите на Калояна. Буря се надигна в душата му, разпъна гърдите му в див яростен стон.

Такъв позор! Такава обида! Можеше ли той да ги преживее?

Още миг и той щеше да отключи на воля кипналата си кръв, още миг и той щеше да заповяда поход срещу надменните кръстоносци, в помощ на ромеите. И той щеше да смаже като червеи нахалните чужденци, дошли да се разпореждат в чужди земи като господари. Зловеща усмивка кривеше устата му.

О, те не познаваха Калояна, те не знаеха колко зло и жестоко може да бъде сърцето му, колко дръзка и отчаяна битката му… Горко им! И той се заканваше със свит пестник.

Но когато стигна до гората и слезе от замерения кон, полека-лека мъдростта надделя над страшния му гняв. Той облегна пламналото си чело на дънера на един дъб и се замисли.

Докато не получи последен отговор от папата по спора му с венгрите, той не можеше да се скарва с покровителствуваните от него кръстоносци. И после — ако латините бяха безумно надменни, ромеите не бяха ли толкова и повече коварни? И после — отгде можеше да знае какви бяха силите на тези железни хора? Можеше ли да им противопостави своите войскари с незащитени тела и коне? А ако в последния миг ромеите го измамеха и се обърнеха към латините?