Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 159

Яхнал на чер кон, с бледоморава туника и зирдавена гугла, княз Йоан-Асен бавно приближаваше сред радостните възклицания на народа. Цял заруменял, той кимаше с глава наляво и надясно, махаше с ръка, усмихваше се… Жените и девойките го поглъщаха с очи. Но между стотиците зеници, които с жаден блясък се впиваха в стройната осанка и черните къдри на хубавеца княз, един чифт очи не посмя да вдигне взор от земята. Струваше се на Ана, че само ако за миг дръзне да го зърне, всички там събрани люде веднага ще отгатнат тайната, която гризеше младото й сърце. И тя се сниши, скри се зад един широк гръб, пожела да потъне в земята. И не можа да види с какво пламенно любопитство Йоан диреше с очи из пъстрата вълна на женските забрадки.

Изведнъж всички шапки се смъкнаха, настана дълбока тишина. Беше се задала царската телохранителна конница, която ограждаше владетелската кочия. Иноци и презвитери се втурнаха насреща. Най-напред слезе Калоян. След него царицата. Гъвкава и стройна. С надменна уста и горящи очи.

Жените зашъпнаха:

— Куманката… Куманката… Вижте колко е жълто лицето й, а очите й са като на дива котка…

Но мъжете я гледаха занемели.

С тях беше и Мария. Доста израснала за годините си, с дълги пепеляворуси плитки и големи сини очи. Тя свенливо погледна към тълпата и палава детска усмивка трепна на лицето й. Народът с радост и благоволение замаха с ръце.

— Мария! Мария!

Момичето съвсем се смути, препъна се в дългата си руба и изприпка след царя.

Кочиите бяха вече готови. Пристигна и конната свита, която щеше да ги придружава и пази до Драч. Едри и пъргави войскари със зелени копия и медни щитове, заострени към долния край. Водеше ги коместабул Сергии. Тълпата почна нетърпеливо да се движи. Откъм двора на архиепископския дом оживено се разтичаха дякони и прислужници… Зачу се смътен шум от много гласове. Всички се дигнаха на пръсти, простряха врат. Всеки искаше да види и да чуе.

Върху прага на крепостната порта се появи високата суха осанка на архиепископа. Облечен в черно расо, с тъмна калугерска шапка. Бледото му лице изглеждаше още по-мъртвешко и изпито. Но стъпките му бяха твърди и решителни. Той дигна сухата си ръка и благослови три пъти тълпата, която коленичи. След това се качи в първата кочия заедно с презвитер Константин. Калоян се приближи, говори му нещо дълго и развълнувано, след това сведе бързо глава и за последен път целуна старческата десница. Тогава тълпата се спусна и обгради кочията. Деца подаваха китки трендафил, жени се кръстеха и молеха за благослов. Някои плачеха. Кочиите бавно тръгнаха по тесния каменен път, придружени от множество народ, който отиде да изврати светия отец чак извън градските порти.

В дясната страна на расото си Василий носеше зашити две писма. Едното бе златопечатно слово от царя, а другото от държавния логотет княз Белота.

Царят пишеше:

„Калоян, император на българите, до светейшия господин, патриарх на християнската вяра на Изток чак до Запад, папа римски. Аз ти пращам послание, като се радвам, ако моят пратеник те намери здрав и весел заедно с всички, които са с тебе и с всички твои сродници и приятели. Аз съм здрав с помощта на Господа и блажената Дева, чрез молитвите на светите апостоли Петър и Павел и чрез твоите свети молитви. Аз, Калоян, император на българите, виждам, че ти имаш власт от Бога да свързваш и развързваш, както е имал блаженият апостол Петър, комуто Господ е казал: «Каквото свържеш на земята» (според евангелист Матея), така и върху тебе е възложил бог същата благодат: когото свържеш, той е свързан, и когото развържеш, той е развързан. Съобщавам на твое светейшество, че изтекоха шест години, откак аз веднъж, дваж и трети път пращах при вас мои пратеници, но не можеха да стигнат при твое светейшество, за да предадат моето слово и да ми донесат твоето утешение. Господ внуши на твое светейшество да ми прати Доминик, архиирезвитера Бриндизийски, от когото разбрах, че ти не си забравил мене — твоя раб; него аз почетох като твой човек и му дадох писмо, което да отнесе на твое светейшество, дали го е донесъл, или не, Бог знае. Откакто гърците узнаха това, патриархът и императорът ми известиха: «Ела при нас, ще те коронясаме за император и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не може да бъде», но аз не пожелах; а напротив, прибегнах към твое светейшество, защото искам да бъда раб на свети Петър и твое светейшество! Затова ти изпратих, според всички правила, моя архиепископ с много голямо богатство, копринени платове, восък и сребро, коне и мулета, за да отдаде на твое светейшество почит наместо мене, твоя раб. И аз умолявам чрез молитвите на блажения апостол Петра и твоите свети молитви, да изпратиш кардинали, на които твое светейшество да поръча: да ме коронясат за император, а в моите земи да поставят патриарх, за да бъда твой раб за цял живот. Месец юни 1203 година.“